Слънцето и златната роза

     Имало едно време една бедна жена. Тя живеела сама, далеч, в едно закътано място, където не минавали често хора. Жената много искала да си има детенце, за което да се грижи, а то да разнообразява дните ù. Затова всеки ден тя молела Бог да я дари с рожба.

     Веднъж, докато отправяла поредната си молитва, край нея случайно минала непозната. Тя чула молбите на жената. Доближила се до нея и ù казала:

     - Не тъжи повече! Ти ще имаш дъщеря, но не каква да е, а невероятно красива. Неземната ù хубост ще е равна само на Слънцето – рекла тя.

      Отдалечавайки се, непознатата се обърнала и отново заговорила:

     - Но не забравяй, когато момичето порасне, аз ще дойда! Тогава ти ще трябва да ми подариш това, което поискам! – и си тръгнала.

     Жената много се зарадвала на думите ù, че веднага ù обещала да ù даде каквото поиска в замяна. Желанието ù да бъде майка било по-силно от всичко. Но не знаела, че зад миловидното лице на непознатата се крие зла орисница, която обичала да си играе със съдбите на хората.

     Не минало много време и жената се сдобила с малко красиво момиченце – същинска звездица. Усмихнело ли се – всичко се озарявало от светлина.

     Дните се редели, редели и един ден малкото слънчево детенце се превърнало в красива девойка с неземна красота. Косите ù сякаш били изтъкани от злато, а лицето ù светело като месечина. Била толкова красива, че хубостта ù се равнявала само на Слънцето.

     Дните им минавали в щастие и разбирателство.

     Един ден на вратата се похлопало. Девойката припнала и отворила, а на прага била непознатата орисница. Поканила я с усмивка в техния скромен дом. За нея било голяма чест да посрещне толкова уважавана гостенка.

     Но орисницата махнала ръка с пренебрежение и рекла:

     - Не съм дошла да гостувам,  а само за обещаното – казала тя с леден глас. – Дойде време да ми се отплатите!

    Тогава майката заговорила:

     - Ние нямаме големи богатства, нито пищни дарове, но на драго сърце ще ти дадем това, което поискаш.

     Злата орисница се зарадвала на чутото. Засмяла се и казала с още по-леден глас:

     - Аз си имам богатства, колкото искаш. Не съм дошла за дарове, а за красотата на дъщеря ти. Това искам!

     За миг майката останала безмълвна. Много се натъжила. Сълзите се стекли по лицето ù като из ведро. Плачела и я умолявала да вземе каквото поиска, но да не посяга на едничката ù радост на този свят. Но и молбите и сълзите на клетата жена не достигнали до леденото сърце на орисницата. Напротив, дори тя се ядосала още повече от думите на майката. Изрекла някакво заклинание и превърнала хубавата девойка в златна роза. На тръгване тя се обърнала към разплаканата жена и казала:

      - Посади я в градината! Помни, че до седем лета не се ли намери някой, който да я поиска за жена, тя ще изгуби блясъка си! Само целувката на истинската любов може да развали магията!

      Настъпило време на тъжни дни... Те се редели един след друг и минавали неусетно, а след тях и година, две...

     От дума на дума, всички започнали да разказват за красивата златна роза, но никой не можел да каже със сигурност къде се намира тя. Така мълвата стигнала до ушите на самото Слънце. Разказите за това невероятно цвете много го запленили и в горещото му сърце се зародили чувства, които се сравняват само с чиста и искрена любов.

     Един ден Слънцето повикало при себе си своите придворни. Надълго и широко ги разпитало дали не знаят нещо за това чудно цвете. Но никой от тях не знаел повече от това, което разказвали всички. Тогава то рекло:

     - Аз всеки ден огрявам земята и ще я търся на длъж и на шир! Ще я търся, докато не я намеря, защото я искам за жена!

     И така Слънцето от сутрин до здрач обикаляло. Надничало по царските палати, заглеждало се по богатите домове, но и там не я откривало.

     Веднъж, когато съвсем било изгубило надежда да я намери, ненадейно съзряло малка светлинка в едно кътче на земята. Тя проблясвала като звездичка в далечината. Любопитството на Слънцето го накарало да се доближи, колкото се може повече до това място. И какво да види. Точно там, в това самотно кътче, била неговата златна роза. Стебълцето ù се полюшвало от лекия ветрец, а листенцата ù греели като звездици.

     Слънцето я гледало и не можело да и се нарадва. Толкова много я харесало. Дори му се струвало, че разказите за нея бледнеят пред истинската ù красота. Навело се над нея и нежно я целунало.

     В този миг се случило чудо. Магията се развалила и на мястото на розата пред него се появила невероятно красива девойка, по хубост равна само на неговата. Тя му разказала за всичко преживяно, а Слънцето я гледало удивено и поглъщало всяка нейна дума.

     И така не след дълго вдигнали сватба за чудо и приказ. Слънцето отвело красивата си жена в своя дворец. Там те заживели спокойно и щастливо. Всеки път, когато им се раждало дете, то било приветствано с пъстроцветни фойерверки, които се виждали от земята.