Тихи стъпки в тих и дълъг коридор – те отекват като писък в библиотека, оставяйки впечатлението за нарушена хармония, а понякога и натрапчиво настръхване от страх. Сърцето ми бе пронизано от онова непонятно усещане за приближаваща опасност. Всяко зло се представя за добро, това знаех, ала понякога злото е това, от което имаме нужда.

Пролог

Тежко главоболие от умора ме преследваше в последните минути на минаващия ден. Дълги, безсънни нощи вторачвах погледа си в мрака и се опитвах неуспешно да съзра истината в него. Реших, че няма смисъл да продължавам агонията си, затова излязох да се поразходя из нощните градини, изпълнени с опияняваща магия и нежна прелест. Животът денем бе тежък, затова се наслаждавах на нощната картина, а всеки дъжд за мен бе като възможност да усетя прераждането. А тази нощ ужасяващ студ смразяваше всяка точка от тялото ми и не даваше покой на краката ми, които крачеха бързо и под напрежение. В средата на високите летни температури този смразяващ студ беше всичко друго, но не и обичаен и очакван. Заваля и пороен дъжд, а аз стоях под него без страх, че ще настина или намокря. Гледах отражението си в голяма локва. Виждах мършавата си брада, празните черни очи, дългата изтощена коса и белега на челото, който имах още от ранно детство, образуван при падането ми от едно дърво. Животът ми нямаше особен смисъл, бях обсебен от идеята за апокалипсиса и се наслаждавах на странно красиви неща, които други биха погледнали с огромна неприязън. Стана късно и реших да напусна другарите си – срамежливата луна и непрестанния дъжд - и се прибрах, за да поспя малко.

I. Прокълнато известие

Сънят ми, както обикновено, беше тежък и неспокоен. Събудих се от звъна на една самотна птичка, стояща на самотен клон на дървото, което бе точно до прозореца ми. И, тъй като леглото, на което спя, е разположено до прозореца, аз успях съвсем ясно да чуя песента й – песен на измъчен затворник. Станах без особено желание и приседнах на леглото в опит да се настроя за предстоящото изпитание, което представляваше настоящият ден. Погледнах към вратата и видях, че на стария килим на прага има малко писмо. Бе надписано с разтреперан почерк и гласеше :

„Скъпи…, намирам се в голяма опасност, трябва на всяка цена да дойдеш на посещение възможно най–скоро. Ще те очаквам, само, моля те, побързай, защото не знам дали, ако се забавиш, няма да ме завариш в твърде нелицеприятно състояние.”

С обич, чичо ти …"

Ала, когато пристигнах в имението на чичо ми, явно беше твърде късно. Казаха ми да не влизам вътре, тъй като гледката била твърде ужасяваща. Отпратиха ме, като ме посъветваха да си взема сбогом на погребението утре.

II. Погребението

Студен вятър посрещна първите ми крачки след слизането ми от файтона. Луната бе обгърната от мистериозни облаци, които наподобяваха мъглата в съзнанието ми. Отивах на погребението на любимия си чичо, ала причината за неговата смърт бе толкова неясна, колкото спомена за отдавнашен герой, когото времето безмилостно е заличило. Подир няколко крачки вече бях пред масивната тъмнокафява врата на гробаря. Почуках два пъти и зачаках да се появи, за да мога да пристъпя към отдаване на последни почести към чичо си…, към когото имах неимоверна симпатия и винаги, когато гостувах при него, сядахме край старата камина и дискутирахме надълго и нашироко разни теми, ту философски, ту теми за бита и културата, ту религиозно свързани въпроси, а дори и понякога си разказвахме страшни истории. Тъмнокафявата врата, чийто цвят вече бе изгубил живота си и излъчваше единствено празнота, се отвори и отвътре излезе мъж на около тридесет лета, който имаше лениво изражение и видимо наскоро се бе завърнал от пътешествието си в страната на сънищата. Попитах го за чичо си – господин …, а той промърмори нещо, след което ми каза да го последвам. Тръгнах след него и навлязохме в пътеката, която разкъсваше гробището на две. Навсякъде по надгробните плочи виждах лицата на хората, някога толкова весели и жизнени, сега до мъртвите им уши достигат само тъжният шепот на есенния камбанен звън и немощният грак на черен гостенин в нощта, зовящ се с името гарван. Увехнали цветя бяха небрежно разхвърляни из няколко от домовете на мъртъвците. Леко мъждукаща светлина си проправяше път сред мрака в отчаян опит да освети некролога – забравеното от Бога име на близък човек.

-   Тук е. – каза ми гробаря. след което започна да показва признаци на съненост.

Тогава видях за последен път чичо си, или поне това, което беше останало от него. Някога силното му и здраво тяло, сега бе разкъсано на две части, а гледката наистина беше твърде ужасна. Предпочитах да го помня като човека, който беше приживе, затова и не погледнах повече вътре в ковчега. Онзи поспалив човек до мен предложи да започва, защото скоро щяло да се стъмни и аз му кимнах утвърдително с глава. Тихи капки съпровождаха копките на гробаря и улесниха задачата му. Не след дълго той закопа останките от чичо ми дълбоко под земята. Нощта обгърна сенчестия парк на траура и го направи дори по–тъмен от преди. Хладни струи от сълзи се спуснаха по скулите ми, а сетне мъчително капнаха върху гроба. Студът бе непоносим, крайниците ми се сковаха. Мъчителни мисли, усещания и чувства разяждаха душата ми като сяра. Кой би могъл да направи такова нещо с човешко същество? Защо целия този гняв и болка, все пак чичо ми бе праведен човек, никому не бе сторил злина? Сега обаче основната загадка, която трябваше да разкрия бе, как точно е бил така безмилостно убит, от кого и защо…

III. Завръщане и предупреждение

На следващия ден отново отидох на гробището. Беше кално и въздухът беше ужасно влажен, както изглеждаше, отново щеше да вали дъжд. Аз съзерцавах гроба на чичо си и размишлявах. Тишината обгръщаше размислите ми, докато един остър, изпълнен с болка, писък не я изпъди. Започнах да тичам към мястото, от което бях чул писъка, а това не бе никак лесно, защото калта забавяше и усложняваше движението ми. Сетне стигнах до местност, където почувствах смъртен хлад и неописуема болка. Очите ми се затвориха инстинктивно, а когато ги отворих, пред мен се прокрадна мрачна сянка, която се скри зад една плоча. Тя започна да се върти в кръг, криейки се, около мен, а накрая застана съвсем мирно точно пред мен. На черната сянка изведнъж се образуваха две малко тъмночервени очи, а на мястото на крайници се появиха остри, дълги пипала. Започна леко да изменя цвета си и придоби тъмнозелени оттенъци. Застинах на място от ужаса, но след секунда осъзнах, че трябва да се спася и започнах да тичам със все сили към началото на гробището. Почувствах обаче силен тласък, а миг след това се озовах във въздуха. Съществото ме беше хванало, а очите му, които придобиха чисто червен цвят, ме изпиваха. Захвърли ме с такава сила, че се събудих в болницата. В съзнанието ми беше запечатан единствено образа на това същество. Прекарах два или три дни в болницата, като през това време не спирах да мисля за случилото се на гробището. Знаех, че трябва да се върна там, независимо от ужаса, който причиняваше онова същество у мен. Трябваше да разбера какво бе то, защото по всяка вероятност именно то беше убиецът на чичо ми.

IV. Смехът и тишината

Бавно и несигурно прекрачих портата на земята, предназначена за почивка на мъртвите. Там, където черната сянка с дълги пипала и дяволски червен поглед се криеше или пък може би дебнеше. Още при първите ми крачки по все така мократа и кална почва усетих хлад и чувство за тегнеща опасност, онова особено и пораждащо параноя чувство, че някой те гледа, се яви в мен. Направих още няколко крачки и съвсем неочаквано на пейка пред мен видях някакъв човек. Той беше облечен съвсем официално – в черен костюм, черен панталон и черни обувки, не обаче видът му беше странен, а поведението. Смееше се истерично и силно, затова го приближих и запитах :

-  Извинете, защо се смеете на такова място ?!

-  Е, как защо ? Току-що погребаха още един ! Ха-ха-ха – и продължи да се смее още по–силно и истерично.

Безкрайно странно, но нямах време да се занимавам с този навярно полудял човек. Продължих навътре и, когато истеричният му смях вече не се чуваше, пред мен се яви съществото, което почти ме беше унищожило. Гледаше със същия онзи кръвожаден поглед, ала вместо да ме прати на оня свят при чичо ми…, тоя път то започна да говори на човешки, разбираем език :

-  Погребаха още един ! Защо не разбираш !? Това е смешно !

-  Ти ли уби чичо ми, изчадие такова ?! – изкрещях пред него аз.

-  О, да, ха-ха-ха. И него погребаха… - продължаваше да се смее истерично то – Виждаш ли, някога и аз бях обикновен човек като теб, само че продадох душата си и получих вечен живот в замяна.

-  Какъв живот само… та ти не си човек !

-  И за какво ми е да бъда, като мога да съм нещо много повече! Мога да гледам на смъртта с презрение и да се смея, гледайки как простосмъртните падат под удара й. Ха-ха-ха-ха – и се изпари пред очите ми, смеейки се.

Епилог

Никога повече не видях съществото, нито пък със сигурност узнах дали то е убило чичо ми. Знам само, че трябва да живеем живота, докато имаме възможност, защото, когато смъртта дойде да ни вземе, дори да продадем душата си, няма да имаме възможността да бъдем живи отново. Ще съществуваме между тихите сенки и ще ги украсяваме с тъжния си смях, но не ще можем да се върнем пак – нивга !