“Изпитвам ужасна нужда от теб. Една сълза току-що се търколи по бузата ми, опитвам се да спра втората, но не мога, защото явно те обичам”

Никой не беше му писал така. Една топка застана на гърлото му. Озърна се, сякаш търсейки подкрепа. Само вятърът леко го погали по косата. Можеше ли да го разбере?

Този смс спря дъха му за миг. След това се сепна. Тя беше далеч. Лятото се търкаляше към есента и чувството за дъжд го обзе. “Добре, че ще вали”, си помисли той, защото искаше да плаче. Не можеше. Не беше плакал от години. Мислеше се за силен. Беше обръщал ситуации в своя полза, побеждавал беше, когато всички мислеха, че е изгубил. Любовта го беше променила. Сега той искаше само едно. Да бъде с нея, където и да е. Да си изключи мобилния телефон и да я гледа в очите. Усмивката ù го преследваше навсякъде и това му харесваше. Имаше общи спомени с нея, но всички те му се струваха сън. Силното кафе, второ за деня, което пиеше вече втори час, не можеше да го събуди така, както една нежна дума от нея. Да го събуди ли? Не, това го опияняваше още повече и той не искаше да излиза от сладкия унес.

- Звучи много искрено – стресна го гласа до него. Приятелят му надничаше любопитно в дисплея на стиснатия в ръката телефон. Той се усмихна неловко.

- Сядай, как е? – покани го той малко пресилено.

- Все същата, знаеш, скука, а при тебе?

Не можеше да му разкаже всичко.

- Добре е.

- А този смс, от кого е?

- От нея.

- Тя май много те обича?!

Хареса му да го чуе. Знаеше, че е така, но сякаш не знаеше какво да прави с тази любов. Или по-скоро знаеше – да забрави за всичко друго и да се удави с нея. Сламката, през която дишаха и двамата, отдавна беше пълна с вода.

- Ти колко време можеш да изкараш под вода? - попита го той.

- Моля?! – недоумяващо го погледна приятелят му.

- Няма значение, забрави! Мислех си нещо...

Слънцето изчезна зад големия сив облак и сенките пощуряха. Беше хубав ден, но да си с някой друг. Като в любовен роман кафето горчеше леко, колкото да напомни, че в живота има и сладки мигове, но не винаги. “Защо пък да са толкова малко?” Слънцето изгря и сенките побягнаха. И те май не знаеха какво да правят. Луда работа, като любовта. Той погледна часовника си. Времето не беше помръднало кой знае колко. А той чакаше точно то да разреши всичко и да му даде отговор. Времето безотказно вършеше своето, но не изглеждаше особено заинтересовано да дава каквото и да било на някого.

- Как са го измислили хората... времето лекувало, времето давало отговор, времето течало. Колко глаголи и действия за нещо, което не може да прави нищо...

- Да, но знаеш, че всеки миг е безвъзвратно загубен във вечността, нали? Струва ли си да съжаляваш за нещо, което не можеш да върнеш? Изживей си мига!  – логиката на приятеля му беше добра, но той сякаш искаше да му отвърне нещо.

- Трябва да има по-голям смисъл. Любовта не е само дай ми – на ти. Трябва да има романтика, да има страст, която те изпепелява, която те кара да се чувстваш на седмото небе.

- Ти си непоправим мечтател. Ще тръгваме ли?

Автобусът дойде и двамата се качиха. Имаха работа да вършат.

Рационалното го извади от философското настроение, в което бе изпаднал.

Времето наистина бе изтекло.

Хм, щом тече, значи може да даде и отговор. Кой знае...