Сега ми е трудно да го призная, но тогава бях зашеметена. От мириса на запалена борина, от огъня разлял се по кожата ми, от присъствието на мъжа, придал вкус и чувство на живота ми. Вкус – изпълващ сетивата и замъгляващ мислите.
Тъкмо бяхме похапнали, бутилката беше пресушена до капка, чувствах се безтегловна и нямах никакви тревожни мисли. Дори когато телефона му звънна, а Хари подпря шишчето над жарта, извини се, че го търси важен клиент и се отдалечи, за да говори. Ето, дори тази случка с телефона, говореше, че на този мъж може да се има доверие, че е отговорен, не е самозабравил се лентяй, който се интересува само от моментния импулс. Приемах всичко за подарък от съдбата. Подарък, който разопаковам нетърпеливо, без да допускам, че е възможно вътре да има по-малка кутия, в нея още по-малка, в малката, още по-малка, а накрая подаръкът ми да се окаже съвсем мъничък и неизползваем, като дъвка с косъм, например.
Бях кръстосала крака по турски на пейката в беседката и наблюдавах как посл ...