КЕРКЕНЕЗ[1] В ГНЕЗДОТО

Лятото едва бе почнало. Желяз често се въртеше около щъркелите, които вече мътеха и гнездото им. И което бе по-странно – те не се плашеха от него, а го приемаха едва ли не като член на ятото.

Една заран той заговорнически извика Мирея и като й показа едно яйце й рече:

-Како, това е яйце от сокол керкенез. Дадоха ми го момчетата. Какво ли ще се получи, ако го подхвърлим на щъркелите? Дали ще се излюпи и то?

Мирея предусещаше, че ще направят някоя беля, но и на нея й беше интересно, затова му позволи да се качи на покрива при гнездото, докато ги нямаше големите птици и да постави яйцето до щъркеловите, които бяха още топли-топли. Слънцето спомагаше температурата им да не спадне под тази, до която майката-щъркелка ги бе загряла. Скоро след това тя се върна и като подбутна учудена новото яйце отново легна върху тях да ги мъти.

Мирея и Желяз си дадоха дума да мълчат пред старците и скоро гласовете им се сляха с дружината деца на улицата.

След не повече от месец в гнездото започнаха да се излюпва новото поколение. Първо лъчите на слънцето видя керкенезчето. След него едно по едно се излюпиха и четирите щъркелчета. Първоначално те бяха мокри белезникави топки с къси черни клюнове, но ден след ден заприличваха на родителите си.

И тогава се случи непоправимото, защото малкото керкенезче също растеше и прояви хищническия си нрав. Понеже първо изяждаше донесените от големите влечуги, то и растеше не с дни, а с часове. И започна да напада доведените си братя и сестри. Не след дълго със острия си клюн то им видя сметката и още невръстните щъркелчета изпопадаха от гнездото около къщата с премазани главици. Старите щъркели летяха разтревожени напред-назад, но нищо не можеха да направят за рожбите си.

Дядо Добри, като забеляза суматохата около комина се загледа нагоре, после се покатери и като държеше агресора здраво и с двете си ръце, ситуацията веднага му се изясни пред очите.

     -Желяз! Мирея! Веднага тук! – извика гневен дядото и недочакал внуците му да се осъзнаят, продължи: - Да има да кажете нещо за свое оправдание? Доволни ли сте от толкова невинна смърт? Сега старите мира няма да си намерят цяло лято. Как можахте, деца, как можахте да им причините подобно нещастие?

Мирея стоеше като мраморна статуя и даже не трепкаше пред яда на възрастния мъж, докато Желяз беше навел главица и тихо хлипаше под нос.

Дядото продължи да нарежда:

-Човек трябва да мисли и да бъде отговорен за постъпките си. Не бива толкова лекомислено да взема решения, които биха застрашили чужд живот, та дори и птичи. Дано това ви действие няма други, по-тежки последици, защото птиците също могат да изричат проклятия.

Желяз вече се разрева на глас:

-Дядо, аз съм виновен! Ти всичко знаеш, не можеш ли да неутрализираш проклятието на щъркелите? Не искам да ми се случи и на мен нещо лошо.

Дядото омекна пред сълзите на малкия и въздъхна безпомощно:

-Съжалявам, Желязко, но не ми е по силите. Не знам дали има такова противодействие. Но оттук насетне – много внимавай с щъркелите!

Децата внимателно прибраха телцата на малките щъркелчета и заедно с дядото ги погребаха в градината под един храст от японска дюля.

През целия ден глас не можеше да им се чуе, толкова вглъбени и замислени над случката бяха те.

За тази година щъркелите повече не се върнаха в старото гнездо. Керкенезът, вече достатъчно пораснал го обитава известно време и после отлетя към планината. Едва ли беше осъзнал какво разрушение остави след себе си. Само от време на време соколът се връщаше към къщата и правеше широки кръгове над нея, като с острия си поглед не пропускаше и най-малкото движение на обитателите й. С това птичата сага обаче не приключи.

Старите щъркели напуснаха гнездото си и се заселиха на Щъркеловата нива. Там, сякаш сърдити на хората за тяхното безхаберие, дочакаха събирането на ятата наесен и отлетяха тъжни и безмълвни, заедно с другите птици към Южна Африка. Дали щяха да се върнат напролет и да ползват отново старото си, уютно гнездо? Това никой не можеше да каже със сигурност…

[1] Керкенез – вид дребен сокол