Софийска сага 2

Глава първа - част втора.

Нарамил  торбата със  сутрешен хляб, вехтошарят отново буташе тежката ръчна количка по заледените павета. Боре му беше дал три  голями самуна за цената на един, защото сутрешният  хляб, така и така,утре въобще нямаше кой да го купи. Хем правеше добро, хем хлябът нямаше да стане зян. Че беше грехота предБога да се хвърля насъщният.  

Старата улица,  водеща към пазара,  беше с едър калдъръм, та количката скрибуцаше, подскачаше по бабуните, понякога се хлъзгаше  като детска шейна, та бай Дончо едвам я задържашеда не се прекатури. Как да е, добра се до булеварда, зави надясно и след стотина метра се спря пред къщичката, в която живееха от няколко години.

Застанал пред тази съборетина, Дончо духаше в шепите си, за да раздвижи вкоченясалите си пръсти, и пред очите му изникна от миналото хубавата трикатна къща, която баща му беше издигнал с такъв мерак и без да жали ни пари, ни труд за тримата си синове. На първия щяха да живеят старите със  семейството на Спас, първородния му син, на втория  - Кольо с челядта си, а най-горе - Дончо с бъдещото си семейство. Такива планове правеше Уста Димитър, ама не биде. Синовете му се пръснаха като пилци по света и мечтите на стария Майстор умряха заедно с него. Даже картичка за Нова Година забравяха да изпратят на баща си.

 Всичко беше започнало,  когато охтиката скоропостижно отнесе майка Миленка, вярната му половинка...

Дончо бутна провисналата на една панта вратичка, повдигна второто крило на портата и вкара количката в задръстения с железа и вехтории двор. На малкото прозорче той би могъл да види залепените за замръзналото стъкло хилави лица на децата, но бай Дончо нямаше сили да вдигне главата си. Заряза количката по средата на двора и с бавни крачки се запъти към трите стъпала на дървената стълба, която  водеше към къщичката, измазана с кал. Някога е била варосана и се белеела отдалече, но сега мазилката беше паднала на много места, та прозираше чатмата и стръкчета слама, с която беше забъркана мазилката. От белотата на варосаните стени отдавна нямаше  и помен.

Вратата изскърца и бавно се отвори пред премръзналия и изморен баща, чиито шест деца го чакаха гладни и треперещи от студ. Жена му лежеше неподвижна, свита на кравай. Беше се  завила с няколко стари, закърпени войнишки одеяла, изпод които се виждаше само изнуреното мургаво лице на болната. Единствено блестящите дълги черни коси напомняха за някогашната хубост на циганката Даря.

Мелниците работеха под пълна пара и Уста Димитър с веща ръка ръководеше десетината хамали и мелничари, които не подвиваха крак  от тъмно до тъмно. Тогава се появиха ония цигани, които му казаха, че са сватовете му. Най-възрастният - сух, слаби висок, имаше напълно достолепен вид. Облечен чисто, макар и с кърпени дрехи, вдъхваше респект. Лицето му беше силно мургаво и набраздено от дълбоки бръчки. Когато преглъщаше, голяма адамова ябълка се движеше нагоре-надолу по врата му. Една крачка зад него стояхачетирима младежи, чийто войнствен вид не предвещаваше нищо добро.Първата му мисъл беше да накара работниците да ги изхвърлят като ненужни парцали. Но Майстор Димитър беше уважаван и достолепен чорбаджия, изискваше уважение, но и оказваше такова на тези, които го заслужаваха. Смятайки, че има някакво недоразумение, той реши да ги изслуша внимателно. Практически говореше самовъзрастният циганин, който се представи като Ахмет и баща на четиримата по-млади и на Даря.Когато спомена за Дончо и отношенията му с младата циганка, на бай Димитър му причерня. Синчето му пак се беше забъркало в някаква каша, от която трудно щеше да се измъкне. Циганите настояваха по най-бързия начин да се вдигне сватба, защото момичето било бременно и не искали да стават за резил.  Работата беше по-сериозна, отколкото в началото си мислеше бай Димитър.

След  неприятен разговор със сина си и виждайки безизходното положение, Димитър Гогов  даде съгласието си, за да спаси живота на последния син и честта на семейството. Единственото условие беше Даря да се покръсти и стане българка. Отец Йосиф от черквата "Св. Никола Софийски" в една неделна сутрин я покръсти, даде ù името Дафинка, а към 5 часа следобяд ги венча.

Докатов черквата се извършваше венчавката, в дома на Уста  Димитър нещата отиваха към погребение. Сърцето на стареца не беше издържало на този последен удар и той береше душа, докато Дончо и Дафинка обещаваха да си принадлежат, докато “смърт ги раздели”.

В началото на април се роди Славка. Беше хубаво бяло бебе с руси косички и големи сини очи. Дончо му се порадва няколко дни, остави детето и къщата на младата си жена и пак хукна по кръчми и кафе шантани.

Още детето не беше духнало и първата си свещичка, когато реквизираха едната мелница за неплатени дългове. Имоти много, си мислеше Дончо, и напълно беше оставил работата на един от старите майстори мелничари. А той беше захванал нова страст. По цели нощи, след като кръчмите затвореха врати, Дончо се отдаваше на комар с приятели, които го бяха научили как да губи парите на стария мелничар, трупани дълги години с много труд, ум и постоянство. Но Уста Димитър вече го нямаше, а младият чорбаджия напълно нехаеше за работа, сметки, дългове. И банкрута не закъсня.

Тъкмо се беше родила Димитринка, втората им дъщеря, когато се наложи да продаде и последната мелница. В кръчмата на бай Генчо, вече никой не му обръщаше внимание, не забелязваха нито новите му модни такъми, нито пъкнего самия. Теглеше от сметката на баща си, даваше малко вкъщи, а останалото профукваше с разни певачки и фльорци по модните кафе шантани. “Паризиана” беше му станал като роден дом. Остатъка проиграваше на рулетка, която беше най-новата му страст.

Когато се роди Бонка, вече беше продал бащината къща и живееха под наем в малката къщичка на булевард "Христо Ботев". Но с парите от къщата караха като западнали чорбаджии, но все пак заможни хора.

Захаринка се роди през 1932. Тя нема късмета на сестрите си да бъде дете на заможни родители. Роди се бедна, но заобиколена от безграничната любов на майка си и трите си ссестри, които също се грижеха за нея, докато Дафинка беше се принудила да си търси работа, за да изхранва четирите си дъщери. Вече не беше нито първа младост, нито имаше онова кръшно тяло, с което привличаше клиентите, танцувайки под ритъма на дайрето. Сега трябваше да ходи чак до Илиянци и да работи на три смени в предачната фабрика сред шума и прахоляка. Заплатата ù беше толкова, че децата ù да не умрат от глад. Баща им вече не даваше и стотинка вкъщи. Появяваше все по-рядко и по-рядко, правеше едно ново дете на Дафинка и пак изчезваше от небосклона.

Славка и Димитринка вече ходеха на училище, когато  на връх Новата 1935-а  година, най-после се роди дългоочакваният син. Кръстиха го Симеон. Беше едро, красиво бебе  с големи черни очи и смугла кадифяна кожа. Единствен той беше взел цветовете на Ахметовата рода. Но за разлика от момичетата, които бяха кротки и рядко плачеха, Симчо ревеше по цял ден и цяла нощ и не даваше на никой в къщата да затвори очи. Това продължи цели шест месеца. Едва тогава една съседка подсказа на Дафинка, че  може би  кърмата ù е недостатъчна и детето реве от глад. Дафинка започна да му дава допълнително кисело мляко, разредено с  отвара от овесени ядки, което малкият поглъщаше така лакомо, че често пъти се задавяше от бързане. Но вече спеше спокойно и всички в къщата си отдъхнаха, а също и комшиите.

Дончо беше на седмото небе от щастие, имаше син, най-после  се беше родило момче. Този път се задържа вкъщи цели три месеца, с което утежни сметките на Дафинка, която се беше научила даръководи малкото средства с виртуозността на експерт-счетоводител. Нима имаше друг изход, при положение, че трябваше да изхранва 5-те си деца и себе си.

За по-малко от десет години Дончо беше закрил всички сметки, беше продал, изпил и проиграл всички имоти и пари на баща си и се бешезагубил всякакво желание за труд, което беше най-лошото. Беше се превърнал в търтей, паразит. Беше пуснал огромно шкембе, косата му беше окапала на темето. Нямаше и следа от оня “франт”, привличащ жените, загледани в портфейла му.

С вехтошарството се захвана, продавайки собствените си дрехи, които беше купувал през безгрижните години на бащиния успех. Когато собственият му гардероб се изпразни до дъно, Дончо започна да обикаля по улиците с ръчната зарзаватчийска количка и да вика “стари вещи, стари дрехи купувам”. Никой не разбра откъде се появи тази количка, но му вършеше добра работа. Хората  се освобождаваха от старите си дрехи и вещи срещу жалки стотинки. Изпрани и изгладени, закърпени тук-там, старите дрехи заживяваха нов живот, попадайки на бит пазара, където Дончо бързо си беше извоювал стабилно положение.

Когато през 1939-а се роди Ангелинка, петата дъщеря и шесто дете, Дафинка каза “баста” и повече не го допусна до себе си. Пък и мерака на Дончо беше сведен до минимум, та не го преживя много трагично.

Дафинка беше много грижовна майка, сръчна домакиня, беше голяма чистница и учеше децата си на труд и честност. Ако не бяха голямите ù черни очи, в които огнените отблясъци гаснеха бавно, и смолистата ù коса, никой не би могъл да каже, че това е дъщерята на циганинаАхмет. Работеше във фабриката като предачка, понякога караше две смени една след друга, за да вземе малко повече и да покрива елементарните нужди на голямата си челяд. Беше си спечелила името на трудолюбива и честна жена, сменните майстори я уважаваха и ценяха. Но...

Една нощ по време на нощната смяна изчезна портмонето на една от предачките. Жената тъкмо си беше взела заплатата и трите ù деца щяха да гладуват цял месец. Естествено всички погледи се насочиха автоматически към Дафинка, която не само не би си позволила такова престъпление, но беше видяла, когато една от най-младите работнички тършуваше по шкафчетата, където работничките си оставяха дрехите и личните вещи. Но Дафинка беше циганка ивсички обвиняваха нея. Направо се разбунтуваха и искаха незабавното ù уволнение. За да успокои разбеснелите се жени, майсторът помоли Дафинка да си събере вещите и се прибере вкъщи. Разплакана, обидена и унижена, тя не беше посмяла да каже какво беше видяла и сибеше тръгнала. Цяла нощ плака и не можа да заспи от обида.

На следващата вечер Дафинка отиде до фабриката с двама от братята си, скри се в двора и когато младата работничка дойде на работа, по сигнал на Дафинка, братята я хванаха, завлекоха я в съседния двор и казаха веднага да си признае за кражбата, иначе няма да я оставят жива. Момичето се изплаши и отиде при майстора и си призна. Като за първо деяние ù простиха, а една от предачките, живееща близо до Дафинка, още на следващата сутрин отиде да ù каже вечерта да се яви на работа. Официално никой не ù се извини за обидата, но с поведението си и сърдечното посрещане показаха, че съжаляват за несправедливото обвинение

Славка растеше красива и привличаше очите на мъжете с дългите си руси коси и големите си сини очи. Беше наследила кръшното тяло на майка си и таланта ù да танцува.  Вкъщи често под акомпанимента на радиото сама танцуваше. Публика бяха сестрите ù, както и малкото ù братче. Веднъж едно съседско момче я покани да пият по бира в кварталната кръчма. Славка се съгласи с радост, защото животът между четирите немазани от години стени ù беше омръзнал. Всяка вечер в кръчмата идваше да свири възрастен акордеонист. Старите шлагери разнежваха клиентите и евтиното вино на кръчмаря бай Петко се лееше от каните като вода. Когато Славка и комшийското момче дойдоха за пръв път, пиха малка каничка вино вместо бира, замезиха с малко бито сирене. От романтичнатамузика кръвта на Славка закипя и тя затанцува на стола си. При третото посещение на “Надежда”, така се казваше кръчмата на бай Петко, Славка стана и затанцува кьочек. В ръцете ù се появи дайре и под звуците на акордеона Славка така майсторски хвърляше гьобеци, че след танца дайрето се напълни с дребни пари.Когато занесе парите на Дафинка и разказа за случилото се, майка ù се усмихна и си спомни за своята младост. От този ден Славка стана “щатна” танцьорка в махленската кръчма, която се пълнеше с “любители” на ориенталските танци още в 5-6 часа вечерта. Кръчмарят, бай Петко, беше добър търговец и виждайки келепира от танците на момичето, определи масата до акордиониста за “маса на артистите” и те всяка вечер имаха право на каничка винои порция краве сирене гратис. Така спонтанно започна артистичната кариера на Дончовата щерка Славка.

Тази студена зимна вечер за челядта на вехтошаря Дончобеше празник. Имаха цели три самуна хубав хляб и можеха да хапнат до насита. Ядеха лакомо, поглъщайкибързо хляба на големи залъци, сякаш някой щеше да им го отнеме. Дафинка едвам преглътна няколко трохи, обърна се към стената и затихна. Тази вечер поне нямаше болки, освен мисълта за утрешния ден на децата и бъдещето на Славка, която вече беше тръгнала по свой път и никой не знаеше какво крие съдбата за най-голямата от петте ù дъщери.

Последната мисъл на болната, преди да заспи, беше, че никой не може да чете в “голямата  книга” на бъдещето. Та нима тя можеше да предполага, че залюбвайки богаташкия син, ще се осъди да лежи в този коптор и брои залъците хляб, които поглъща, за да имат децата ùхрана.