Софийска сага  39

                        Глава  тридесет и девета

       Над Мексико сити се стелеше топла нощ, с небе, осеяно с едри звезди. Небето имаше необикновен цвят. Беше мастилено  синьо с на места морави отблясъци. Беше топла нощ, разхлаждана от идващия откъм морето приятен бриз. 

В  петзвездния  “Четири сезона” Хотел Мексико цареше катедрална тишина. В късните часове на нощта, или по-скоро в ранните на утрото,  движение нямаше нито в огромния входен вестибюл, нито по коридорите на осеметажния хотелски красавец.  В едно от креслата недалеч от парадния вход дремеше едно “пиколо”, а дежурният администратор пишеше нещо . Асансьорите бяха замръзнали с отворени врати и почиваха след напрегнатия ден.

На седмия етаж всичко беше спокойно, цареше непробиваема тишина. Вратата на стая номер 711 беше заключена и зад нея не се чуваше ни най-малък шум. Стаята беше празна, както и огромното легло с балдахин. Тази, която трябваше да бъде в момента тук, в 3 часа сутринта, отсъстваше от стаята си. 

Мощната кола летеше по шосето и светлините на фаровете много рядко се кръстосваха с   тези на друга кола. На  широкото шосе беше пусто като в изоставена църква. От време на време силните светлини на колата осветяваха някой пътен знак или табела с име на селище. Всички те носеха имената на светци или светици, което говореше за силата на религията в тази страна на “конквистадорите”. В колата звучеше тиха музика и приятният тембър на гласа на младия мъж. Емил Джордан разказваше дългата история на родителя си.  Като юноша избягал от България през  далечната 1923 година.  Скрит в трюма на германски кораб, беше влачил  няколко години съдбата си из Хамбург,  Амстердам и  Барселона, докато в края на краищата беше акостирал  в Мексико. Тук българчето от казанлъшкото село Енина, Кольо Йорданов, се беше превърнал в Николо Джордан, беше работил какво ли не.  След като беше научил много добре испански, нравите на страната, на двадесет и петгодишна възраст беше  попаднал в една голяма банка като “момче за всякакви услуги”.  Работейки като докер на пристанището,  като разносвач на храна и като  пощаджия,  за  двадесет години беше успял да спести  малко пари. Николо имал две страсти - книгите и хубавите дрехи. Хранел се повече от скромно и голяма част от парите си използвал за тези две неща. 

Щастието му се усмихва на 30 годишна възраст, когато попада в “Банко Меркантил де Монтерей”. Тук започва да работи като куриер, като касиер и след седем години вече оглавява  отдел ”краткосрочни кредити”. Освен старанието, трудолюбието и  огромното му желание да  напредва в работата, Николо има и един друг сериозен коз. Той е  необикновено красив, винаги спретнат и елегантен, което не остава незабелязано, както от колегите и ръководството на банката, но най-вече от  единствената неомъжена дъщеря на  директора на банката, синьор Антонио Феликс. Мария е вече на 27 години, а сестрите ù на 21 и 24, те са омъжени и имат семейства.  Мария вижда  младия българин на Коледно тържество в банката  и се влюбва в него. Тя е художничка, рисува и излага картините си в собствена галерия. Връзката им започва след един вернисаж на нейна изложба, където е поканила и  служителя на баща си  Николо.  След две години те се оженват, а Емил е третото им дете. Единствен син и голямата слабост на майка си.

Увлечена в  интересния разказ на съпътника си, Зора не забелязваше как се нижат километрите по безлюдното шосе, което вече не беше широка шестлентова магистрала, а обикновен междуселски път. 

Зора не се притесняваше от това  дълго пътуване. Емил разказваше  увлекателно и с любов  романа на родителите си.  Каквото и да ù се случеше с този млад и красив мъж,  би приела с усмивка  и желание. Единствено не можеше да си обясни защо трябваше да пътуват толкова далеч, като  хотел “Четири сезона” предлагаше пълен комфорт. Но авантюристичният характер на художничката надделяваше над разума и логиката. 

Светлината на утрото едва се забелязваше, когато колата спря пред   филигранната  кована  ограда на  красива сграда  в стил колониална “хасиенда”,  чиято белота се открояваше на тъмния фон на високите  дървета. Емил изскочи от колата, мина от другата страна и отвори вратата на “Волво”-то, за да помогне на дамата си. 

- Пристигнахме, -  с очарователната си усмивка каза той и накара Зора да почувства  милиони мравки да лазят по цялото ù тяло.

Зора  му отговори с многозначителна усмивка, хвана го под ръка и тръгна  натам, накъдето я водеше този интересен и красив млад мъж. Вратата беше заключена. Емил позвъни, след което избра ключ от връзката и отключи. Пред вратата на самата хасиенда Емил повтори същите действия и влязоха в предверието. Всичко тук беше в бяло - мебели, мраморен под, стени и всичко останало.  Емил отвори  една от трите врати и Зора се намери в кръгъл салон с огромни прозорци, които гледаха към  градина с пищна растителност и високи палмови дървета и кипариси.  На дъното на салона  имаше нещо като подиум, където беше настанен  бял роял. Мебелите в салона също бяха бели, единствените цветни петна  бяха няколко картини на Марк Шагал, също в бели рамки. Емил покани  художничката да седне и я попита дали желае нещо за пиене. Зора се усмихна, погледна го многозначително и  каза “по-късно”. На което младият мъж  отговори с чаровната си усмивка и излезе от салона. След около 5 минути Зора стана, приближи се до една от картините на прочутия испанец, която се намираше в дъното на салона.  Дълго се  любува на изключителният колорит на големия майстор и неподражаемата му техника.  Отиде към големите френски прозорци, за да хвърли поглед към  красиво подредената градина и басейна, изграден като  воден остров сред пищната зеленина. Край него се излежаваха две огромни пиринейски овчарки, които повече приличаха на лъвове, отколкото на кучета. Загледана в  изгрева, обагрил в розови отенъци върховете на палмите, Зора чу нечии стъпки, едва когато почувства  дишането му  съвсем близо до себе си. Обърна се грациозно и усмивката ù замръзна. Пред нея, в елегантен бял костюм, стоеше мистър Джорж Блакбърн. Широка усмивка украсяваше  сияещото му лице. Той направи още една крачка към Зора, разтвори обятията си и каза:

- Неочаквана изненада, нали, синьора. Да се срещнем отново след толкова време в една далечна страна, където нито ти, нито аз сме очаквали да се осъществи срещата, за която и “двамата” мечтаехме. И Джордж Блакбърн, или още Антъни Шварц, се  засмя от все сърце.

- Къде е Емил, трябва да тръгнем незабавно за  столицата. След един час от посолството ще ме потърсят и като не ме намерят, веднага ще уведомят полицията за моето изчезване.

- Бъди спокойна, мила приятелко,  погрижил съм се и за тяхното спокойствие. Те те очакват след една седмица, така че имаме достатъчно време, за да изживеем още веднъж прекрасните мигове, прекарани в Швейцария. Надявам се, че не си ги забравила? Седни спокойно, тук никой няма да ни безпокои, сами сме. Емил тръгна за града още преди 15 минути. Само двамата  сме, както тогава.

Поданикът на английската кралица ликуваше. След толкова години най-после Зора беше паднала в клопката. От тук щеше да излезе олекнала със значителна сума, или въобще нямаше да излезе. Но би било жалко светът да се лиши от  красотата, която тя създаваше с изящните си пръсти.

В главата на Зора  бушуваше ярост и  желание  да скочи и се хвърли върху него, за да го унищожи. Но същевременно съзнаваше, че със сила нищо нямаше да постигне.  Трябваше да действа с хладен ум, ако това беше възможно при създалата се ситуация. Трябваше да се опита да преспи бдителността му, макар че съзнаваше колко е трудно това.

- Джордж, какво искаш от мен?

Англичанинът прихна да се смее.

- Как какво, Зора, просто искам да върна времето назад и да изживея още веднъж вълшебните мигове в твоите обятия. 

При тези думи Джордж стана, отиде до барчето, наля си чаша  уиски, пусна две бучки лед и обръщайки се към художничката,  попита:

- Ще  пиеш ли един коняк, не съм забравил как обожаваш “Мартел” и съм се погрижил да има достатъчно в къщата. Да ти налея ли?

Зора го погледна с насмешка, макар че вътрешно трепереше  от яд и отказа да пие. Трябваше да бъде напълно трезва и да мисли. Отмести погледа си от него и се загледа през високите прозорци-врати. Отиде до тях, леко натисна бравата, прикривайки ръката си с тялото. Вратата беше заключена.  Зора рязко се обърна и с решителна крачка тръгна към него. Застана пред него, вдигна очи и пронизвайки го със светкавиците, които изскачаха от погледа ù,  попита:

- Кажи какво искаш от мен?

- Какво искам от теб? Мила, много си забавна. Не случайно се бях почти влюбил в теб. Толкова страстна, толкова нежна и любяща. Прекарах незабравими мигове с теб. И сега питаш какво искам. Искам просто да върна времето назад.  И всичко останало. Това е, друго няма.  Лицето му беше усмихнато и безизразно. Гласът му спокоен и  в него нямаше никаква нотка  заплаха.

    Зора чувстваше своето безсилие, но не искаше да се примири, да отстъпи. Нямаше лесно да се даде.  В края на краищата той не можеше да я убие. Щяха да я потърсят, ако не днес, то утре или след пет дни или седмица. Трябваше да печели време. Не ù оставаше нищо друго.

- Искаш ме, така ли? Тогава да вървим в спалнята. И аз те искам. 

     Но тонът ù говореше точно обратното. Ненавиждаше го, но повече мразеше себе си. Оня младок я беше измамил, беше се подиграл с нея. Каза, че е българин, а служеше  на този дърт английски мошеник. Зора се усмихна при мисълта за авантюрата, която очакваше,  когато тръгнаха от хотела. Не беше допуснала нито за миг, че  този красавец служи на англичанина. Как би могла да допусне това след повече от пет години.

- О, Зора, аз не бързам. Ти си изморена от дългия път. Цяла нощ не си спала, трябва да си починеш и тогава ще поговорим на спокойствие. Твоята стая е непосредствено до моята и са свързани с вътрешна врата,  която не се заключва. За твое удобство, ако решиш да ме посетиш. Но аз вече съм си починал и ще бдя над твоя сън, за твоето спокойствие, мила. Хайде да вървим, каза Джордж с най-спокойния тон, който можеше да си представи човек. Тон, изпълнен с доброжелателство и нежност. 

Беше игра на мишка и котка. И двамата го разбираха. Но правилата този път определяше Джордж. Поне засега.

Зора реши да влезе в тон с него, усмихна се доброжелателно, отиде до  Джордж,  хвана го подръка и каза:

- Води ме, приятелю, имаш право, трябва да си почина.

Спалнята на Зора беше на втория етаж, беше голяма колкото и съседната, където спеше  Джордж. Само че  в първата прозорците бяха закрити с “жалузи” и не се отваряха.  Беше голяма, с много високи тавани,. Мебелировката се състоеше от широко легло, тоалетна масичка с голямо огледало, малка кръгла масичка с две табуретки и вграден гардероб. И отново всичко беше в бяло. Леглото беше покрито с  лека пухкава завивка, под която се виждаше  цветен копринен чаршаф. Върху завивката беше сложена нощница от бледо розова  ефирна материя. 

Когато влязоха в стаята, Джордж  се оттегли в съседната спалня и затвори вратата, която ги отделяше.  Но тя веднага се отвори, Зора застана  между двете и с подигравателна усмивка каза:

- Скъпи, прозорците не се отварят, имам нужда от въздух, пък и няма какво да крия от теб. Ти познаваш отлично всяка гънка от тялото ми.

И застанала все още между двете спални, започна бавно да се съблича, сякаш беше стриптизьорка. Липсваше само сластната музика, която обикновено съпровожда подобни спектакли.

- Разсмиваш ме, Зора, нима смяташ да ме прелъстиш  отново и пак да изчезнеш?  Скъпа приятелко, ти си ми скъпа не само в духовен смисъл и знам отлично колко скъпо струват твоите прелести. Признавам, заслужават много, но все пак не чак няколко милиона, нали? 

Последва ехиден смях, трясък на затворена с ярост врата и в къщата настъпи гробна тишина.