Софийска сага 6
Глава четвърта
Лятото на 1943 година беше много дъждовно. Валеше почти всеки следобед. Светкавиците се кръстосваха над кестените по "Цар Освободител". Гърмеше като на фронта, с тази разклика, че нямаше убити и ранени, а само хора, мокри до кости. Понякога така силно гърмеше, сякаш бомба е паднала над главите на хората. Децата се плашеха и криеха под масите. Но това беше детска играчка в сравнение с това, което очакваше мало и голямо само след няколко месеца и то насред зима. През юли театърът беше във ваканция и Слава и Шони прекарваха летните горещини в Чамкория. След вечеря мъжете сядаха на покер, а жените - на сладък мухабет, полят с домашна вишновка. Понякога късно вечерта прескачаше и принц Кирил, който беше страстен картоиграч. В карето участваха главно фабриканти, заинтересовани от държавните доставки за армията, която се готвеше да воюва. Те умееха да губят значителни суми, които принцът прибираше, радвайки се на изключителния си “късмет”, който не го напускаше никога. Никола Чилов, Томасян и домакинът на вилата Закарян бяха постоянните членове на карето, а четвъртият стол обикновено се пазеше за принц Кирил. В негово отсъствие сядаше младият Губиделников или Татарчев, чиято буйна македонска кръв често създаваше грижи на домакина. В началото на лятото един-два пъти в карето се беше включвал и самият Цар.
Когато господарката на огромната вила, г-жа Алис Закарян, представи Слава на принц Кирил, мустачките му настръхнаха, а очите му не можеха да се откъснат от пищното ù деколте. Но запазвайки любезно безразличие, побърза да заеме мястото си около масата за покер, където върху зеленото сукно се разиграваха доста крупни суми.
У Дончови беше протекъл покривът, та Дафинка беше поставила разни легени, кофи и празни тенекии от сирене под течовете. Единият от тях беше точно над леглото на бременната Дида, та се наложи малката ù сестра да отстъпи собственото си легло и да спи на пода, където всяка вечер майка ù постилаше няколко черги и върху тях дюшек. От половин година Дончо непрекъснато пълнееше, а косата му падаше скоростно. Дрехите не му ставаха, а на главата вече нямаше и косъм. След големия берекет с изселването на евреите опасността от приближаващата се война стана причина за постепенното изчезване на стоките от магазините. Това се отразяваше много зле и на неговата търговийка. Хората нищо не изхвърляха, нищо не продаваха. Семейството отново беше заплашено от хронично недояждане.
Бяха изкарали една много тежка зима. Дърва нямаха, а въглища - още по-малко. Храната липсваше не само по магазините, но и в кухненския шкаф на Дафинка. Почти всяка вечер децата си лягаха полугладни, а големите направо нямаха какво да сложат в свитите си стомаси. Дончо по цели дни обикаляше напразно с количката и вечер се прибираше с изранени крака, изтощен до краен предел и без левче в джоба.
Дида, в напреднала бременност, имаше апетит на ламя и всички гледаха да жертват малко от оскъдните си порции за бебето. Беше станала огромна, та много съседки казваха, че ще роди близнета. Ганчо беше вече войник и гонеше шумкарите по Балкана. През юли дойде едно войниче от неговата рота и донесе хабер. Ганчо и трима други от техния взвод бяха избягали при партизаните. Считаха се за дезертьори и ако ги хванеха, ги чакаше военен съд и най-вероятно разстрел.
Тази вечер във вилата на Закарян имаше голям прием. Семейството на фабриканта празнуваше годежа на най-голямата от дъщерите си. От Пловдив бяха пристигнали годеникът и цялата му рода. Тютюневият магнат Тютюнджиян беше щастлив да се сроди със семейство Закарян, друга богата арменска фамилия.
Въпреки войната дамите бяха с дълги рокли, старинни бижута за милиони левове и с екстравагантни прически. Сред множеството източни красавици особено изпъкваше г-жа Томасян, съпругата на другия тютюнев фабрикант, която в момента флиртувашена верандата със специалния гост на тържеството - Принц Кирил. Розалия Томасян се славеше като голяма кокетка, имаше огромен бюст и правеше всичко възможно да показва прелестите си. Казваха, че си шиела специални сутиени, които да подчертаят тези божии дарове, на които в този миг се възхищаваше известният с похожденията си сред софийските гимназистки младши брат на Царя.
Очакваха пристигането на Негово Величество и царица Йоанна, но когато в 21 часа те все още не бяха се появили, годежът беше обявен, бяха разменени скъпи и прескъпи годежни дарове, пръстени и други бижута. Тостове с френско шампанско от избата в Евсиноград отбелязаха в лятната нощ сродяването на най-богатите арменски фамилии в България.
Вечерята беше поднесена в зимната градина, поради появилия се не навреме лек планински ветрец, който заплашваше прическите на красивите и пребогати дами.
Изтънченото меню беше подготвено от собственика и главен готвач на прочутия ресторант “Роял”, където се хранеше ежедневно почти целият дипломатически корпус. Освен омарите с малинов сос и лефер на скара с орехово-лимонов сос, имаше десетки предястия и мезета. С голям успех се ползваха постните сармички-хапки с кедрови ядки и истанбулски стафиди, карамелизираните пилешки “бонфиленца” със сусам и пикантен сос, тарама хайвер, внесен направо от остров Тасос, бюрек от пържени патладжани и овче сирене с копър и босилек, водна баница и миди, пълнени с ориз (прочутата мидия долма), любимото ястие на Тютюнджиян старши. Фазани, пъдпъдъци и агнета, запечени с хрупкава кожичка, изобилстваха на масата. Отбрани вина и ракии бяха доставенинаправо от избата на Двореца в Евсиноград с военен самолет същия ден. Сред напитките почетно място заемаше прословутата Заарска мастика, към която бяха пристрастени гостите арменци.
Пищното тържество беше в разгара си. Вкусните деликатеси и ястия, обилно полети с маркови вина и ракии, подсилени от френско шампанско и шотландско 20 годишно уиски, спомагаха за еуфоричното настроение на гостите, дошли от четирите краища на страната. Имаше и чуждестранни гости от немската легация.
Някъде към 12 без 10 откъм гората се чу зов на сова, друга сова ù отговори след броени секунди. Но естествено никой не обърна внимание на птичия диалог и веселбата продължи.Огромният часовник в салона отбеляза дванадесетия час, когато гоститесе оказаха обкръжени от десетина брадясали мъже и две жени, гледащи с отвращение елегантните тоалети на гостите. Всички бяха въоръжени с автоматично оръжие и пистолети. Стъписването беше толкова неочаквано, че и най-уплашените не можаха да издадат ни най-малък вик. Една от “шумкарките” грабна една лъскава кофа за шампанско и тръгна от човек на човек да събира това, което имаха по себе си и в джобовете си. Обици и огърлици, злато и перли, диаманти, рубини, сапфири и брилянти се смесваха с златни ланци, дебели портофели и очила със златни рамки. Когато партизанката събра всичко в две кофи зашампанско, другата “шумкарка”, подпомогната от един от другарите си, събраха храната останала по масите в няколко раници.
Едва тогава мъжът, който се представи за техен командир, заяви, че тези “предмети” и храната се реквизират в полза на Народоосвободителната Армия. Казвайки това, погледът на същия бешепривлечен от изящната брошка, която красеше съблазнителната гръд на Слава. Това беше първият подарък, който ù беше направил Томасян само преди няколко месеца. Кирчо Стамов, така се казваше командирът, с бърза крачка се озова пред Слава, протегна ръка и изскубна брошката от дрехата. Съзнателно или не, ръката му се плъзна по голата гръд на красивата танцьорка, докато погледът му я разсъбличаше най-безочливо.
Както изневиделица се бяха появили, така внезапно партизаните бяха изчезнали, отнасяйки със себе си богатата плячка, реквизирана в “името на народа” в полза на Народоосвободителната Армия.
Празненството беше опорочено, настроението изчезна заедно с “бандитите”- борци за правдини. Шокът беше жесток. Материалните загуби не бяха малки, но не те причиниха горчевината и страха. Имаше нещо по-дълбоко, нещо по-смущаващо и това беше несигурността за следващия ден. Болшинството от гостите бяха готови да напуснат не само вилата, но и Чамкория, споглеждаха се и мълчаливо си задаваха един и същи въпрос: “Какво да правим сега?”
В този момент се чу спокойният баритон на Атанас Буров - председателят на Търговската банка.
“Дами и господа, вдигам тост за нашите домакини, за прекрасната млада двойка, чийто годеж сме се събрали да честваме тази вечер. Нека вдигнем поредната наздравица за здравето и бъдещето на тези млади българи”. И с усмивка добави: “Е, не са съвсем българи, но са приятели” - и гръмко се засмя на собственото си остроумие. Заразени от настроението на стария банкер, гостите се успокоиха и празникът продължи почти до първи петли. Можеше ли да предполага Буров, че щеше да срещне този“партизански командир” само след няколко години при съвсем други обстоятелства и тогава хич няма да му бъде до вдигане на наздравици. Животът криеше своите изненади. На тях щеше да се натъкне и новоизгрялата звезда на театър “Одеон”.
© Крикор Асланян Все права защищены