1977 година започна зле. През март месец жестоко земетресение разтърси земята под планината Вранча. Букурещ и други румънски градове пострадаха от разрушени жилищни сгради, и много човешки жертви.
На 4-ти март, точно в 21часа и 24 минути, земята се разтърсва, за да предизвика апокалиптична ситуация и в град Свищов. Българският град дал най-много жертви по време на тази сеизмична катастрофа. Един oсем етажен блок и общежитието на завод “Свилоза” са превърнати в руини. Има десетки човешки жертви, под бетонните развалини загиват цели семейства.
Дълго след тази дата, хората живеят в постоянен страх, а други не могат да дойдат на себе си от стреса и изживяния шок.
Именно през тази фатална за някои 1977 година, Лина, дъщерята на Марта и Албер за пореден път пристигна в София при дядо си Евгени Теодосиев, бивш професор в Медицинска академия- София.
Като дете и като ученичка, Лина всяко лято идваше при дядо си, в България за 2-3 месеца. Този път, Лина имаше намерение да остане за по-дълго в Родината на майка си. Тя имаше желание да учи българска филология в Софийски Държавен Университет. Като чужда гражданка, Лина нямаше да се явява на конкурсен изпит, защото обучението щеше да бъде платено. Достатъчно беше представянето на документ за завършено средно образование. Лина представи дипломата си от колежа в Брюксел, внесе необходимата сума, която баща й беше превел на нейно име в БНБ и на 15-ти септември щеше да започне първата учебна година в Софийския университет.
Радостта на Лина нямаше граници. Накара дядо си, да вземе от градската библиотека, всички книги от български автори, които той смяташе, че тя трябва да прочете, събра си багажа и замина с леля си Бистра за малката вакарелска махала на име Пановци. Тук на спокойствие, сред красивата природа на Ихтиманска Средна гора, Лина имаше цялото лято пред себе си, за да се подготви за своето следване в Университета. Леля Бистра, като бивша учителка щеше да й бъде в помощ.
Още в самото начало на учебната година, всички студенти заминаха на есенна бригада в помощ на селското стопанство.. Лина не беше задължена да ходи на бригада, но сама пожела да я включат. Техният курс беше изпратен в пазарджишкото село Сарая.
Селото се намираше само на 5 км от Пазарджик. Беше благоустроено село, с асфалтирани улици, голямо читалище и с много богато ТКЗС. Плодородната земя беше добра предпоставка за едно много рентабилно зеленчукопроизводството, овощарството и лозарството. Последното даваше възможност да се развива и виноделието. Широкото пазарджишко поле със своите тучни поляни бяха дало възможност на хората да се занимават с животновъдство още преди сто-двеста години. В последно време, стопанските ръководители на селото и на близкия град, бяха заложили на изграждането на огромни площи парници, внос от Холандия, с което практически бяха превърнали производствената година на 12 месечна. Сезонноста беше избегната. Това даде възможност на окръга да вдигне още повече стандарта на живота в този плодороден край, който по начало беше един от най-високите в страната. Консервният комбинат построен от италианска фирма, рязко увеличи експортните възможности на Пазарджишки окръг.
Студентите бяха разквартировани по домовете на кооператорите. Някъде по двама, другаде по трима, местните хора с удоволствие даваха убежище на студентите. Лина и Светлана бяха настанени у семейство Панчеви. Буля Яна беше готвачка в стола на ТКЗС-то. Нейните деца бяха се преместили да живеят в града и стаята им беше свободна. С голямо удоволствие буля Яна прие двете студентки и се грижеше за тях като собствени деца. Сутрин им правеше мекици, пържени филийки или милинки. Беше супер готвачка!
Работата на студентите в стопанството беше главно на полето. Събираха царевица, подготвяха зелената маса за извозване, която след това се превръщаше в силаж и се складираше в силажните ями за храна на добитъка през зимните месеци.
Бай Стоян бригадира, всяка сутрин провеждаше оперативка в малката си канцеларийка. Слагаше котле с ракия на полусчупената масичка, даваше 2-3 малки кратрунки на момчетата и оперативката започваше. Някои момичета също изявиха желание да участват на оперативките, след като се убедиха в “благородното” им влияние за повишаване производителноста на труда. На една от тези оперативки Лина за пръв път в живота си опита вкуса на домашната гроздова. Но не беше във възторг от изгарящото устните и гърлото питие и се отказа да участва в ежедневните “оперативки”. За разлика от съквартирантката й Светлана, която не отстъпваше на състудентите си.
Нека оставим Лина в село Сарая да поработи из царевичака още две седмици и се върнем в София, в дома на дядо й, професор Евгени Теодосиев.
На 77 години, професорът беше жизнен и в прекрасна кондиция за възраста си. Всяка сутрин ходеше на едночасова разходка из Докторската градина, която беше на стотина- двеста метра от дома му. А два пъти седмично, привечер ходеше да играе тенис на бившите “дипломатически” кортове.
Бяха го пенсионирали принудително на 70 годишна възраст. Мястото му на шеф на катедрата по физиология, трябваше да заеме партийният секретар на Академията, новопроизведения професор Боянов, най-младият професор в Академията, ненавършил 40 години.
Старият професор тежко изживя ранното, според него, пенсиониране, но както казваше често самият той “срещу ръжен се не рита”, и се беше примирил.
След сутришната разходка, обикновено с някой стар приятел от махалата, сядаха в малкото кафене на ъгъла на Шипка и малката уличка Св. Климент. Пиеха по едно турско кафе, с еспресото и нескафето не можаха да свикнат,разменяха малки мисли за живота на пенсионера, обсъждаха положението в махалата, след големите промени на живущите в нея и доволни се прибираха по домовете си.
Сутринта на 20 септември 1977 година, вторник, дядото на Лина нямаше никакво желание да се прибере у дома. Времето беше чудесно, слънчево и топло, и той реши да продължи разходката си из кварталната градина.
Кестените в Докторската градина падаха и зелената им обвивка, загубила вече свежестта си, се пропукваше, за да изскочи отвътре блестящият кестен, лакиран от природата. На пейката срещу паметника бяха седнали три възрастни дами и тихичко си спомняха за тяхната “пролет”, която отдавна беше отминала. Отминала беше не само тяхната “пролет”, но и знойното “лято”, на което не бяха могли да се нарадват достатъчно дълго. Пожълтелите листа на дърветата падаха като златен дъжд по старческите им рамене, а някои даже се задържаха в среброто на косите им.
От другата страна на паметника майки разхождаха децата си, кои в колички, други хванали ги за ръчичка, а не липсваха и такива, които ги носеха на ръце, с тайната надежда, че някой ден и тях ще ги носят така.
Трите дами с умиление ги наблюдаваха и си спомняха за такива разходки в същата тази градина със собствените им деца.
Професорът поздрави с навеждане на глава, госпожа Сребрева, седяща на една от скамейките. С нея се знаеха още като деца. Живееха в съседни кооперации. Сребрева беше започнала трудовата си кариера като секретарка-преводач във Френската легация на улица Оборище. Прекрасна работа, сред интелигентни и възпитани дипломати. След 1944 година, за “награда”, новата власт, властта на “народа” я беше изпратила пет години на “курорт” на един дунавски остров, където вместо перодръжка, беше се научила да върти лопатата по 18 часа на ден, а вечер да пее на пияните надзиратели. Тя имаше много приятен глас, глас, който никой не беше чул от деня, в който се завърна от там, почти като неподвижен скелет.
Сега беше закръглена, но раните в душата ù бяха все така дълбоки и често сънуваше кошмари и плашеше с виковете си парализирания си съпруг. Но неописуема беше радостта им, когато получаваха писма от единствената им дъщеря и снимки на двете внучки, живеещи в сърцето на френската столица Париж.
След като обиколи два пъти градината, професорът седна на една скамейка близо до изхода към улица Шипка. Днес не му се прибираше. Искаше да остане на саме с себе си. Вчера беше получил неочаквано телефонно обаждане, което беше събудило в него много хубави спомени. Един кратък разговор, който му беше напомнил за най-щастливите мигове на живота му.
Астхиг* беше негова състудентка. В далечната 1920 година бяха започнали следването си в Медицинска Академия. Тя беше блестяща студентка и много красива брюнетка. Големите й черни очи бяха създадени като илюстрация на песента “Очи Чьорнийе”. Дългите смолисто-черни коси падаха на едри вълни върху високите й рамене, като водите на водопад. Не беше много висока, но имаше изваяно тяло като на фарфорна балерина. Още от първата им среща в Академията, между тях беше прехвръкнала искрата на любовта. Двамата блестящи студенти, които ежедневно се стремеха да бъдат бъдат по-блестящи от всички останали. Двамата оспорваха първото място със знания, интелект и обща култура. Много често младата арменка го превъзхождаше с резултатите от изпитите, но и Евгени взимаше своя реванш при практическите занятия и упражнения. Така на втората година от следването им, това съперничество се беше превърнало в силна и страстна любов.
*АСТХИГ- на арменски ЗВЕЗДИЧКА;
Това бяха най-щастливите им години. Летяха на крилете на любовта, правеха планове за едно бъдеще, което надминаваше и най-развинтените фантазии. Не можеха да си представят живота един без
друг. Любов, страст, уважение и обич, бяха думичките които ги мотивираха в учението. Бяха винаги първи, бяха винаги най-добрите, най-успешните. Бяха пети курс, когато решиха да свържат живота си за винаги, докато смърт ги раздели. Астхиг поиска разрешение от родителите си, Евгени да дойде да поиска официално ръката й. Родителите й се зарадваха, че дъщеря им е обичана и желана. Но…… когато чуха името на бъдещия зет, нещата се промениха категорично. Българин? Зет българин? Не, не за нищо на света! Астхиг трябваше да се омъжи за арменец и само за арменец. “Може да е просяк, може да е без никакво образование, няма никакво значение, щом е арменц! Край!- каза баща й. “Забрави го и повече не споменавай пред мен за някакъв българин! Иначе, ти повече не можеш да бъдеш наша дъщеря!”
Астхиг плака, кълнеше се, че го обича и не може да си представи живота без Евгени. Разказваше за семейството му, за способностите му. За блестящия студент Евгени Теодосиев, но всичко беше напразно. Майка й я слушаше, искаше да й помогне, като я утешаваше, че ще срещне друг, не по-лош и то арменец. Баща й не пожела да чуе даже една дума. Той беше казал “Не” и никой и нищо не можеше да го накара да промени решението си. И Астхиг трябваше да се подчини.
Така беше в арменските семейства от памти века и според баща й, друг път нямаше за спасението на нацията.
Веднага след дипломирането, Астхиг се беше омъжила за някакъв арменец от град Лион, Франция, и беше заминала. Даже не бяха се сбогували. Беше й забранено да разговаря с Евгени.
И вчера Астхиг се беше обадила по телефона в дома му. Треперящият й глас издаваше вълнението, а може би и възраста. Те бяха връстници. Той беше познал гласа й, краката му се бяха подкосили и беше просто паднал на стола стоящ до телефонната масичка. Разговорът не беше кратък. Тя се интерсесуваше от здравето му, от работата му, от семейството му. Той поиска да я види, да се срещнат час по-скоро, много искаше да я види.” Не, няма да се видим Жени”, искам да си спомняш за мен такава каквато ме обичаше. Сега съм стара жена. Не искам да се срещаме.” Но гласът й трепереше, говореше през сълзи, но беше категорична. “ Преди да си замина пак ще ти се обадя”. Не ме търси, няма да бъда в София. Вчера пристигнах и днес заминавам за провинцията при братовчедите си. Дочуване Жени, бъди здрав” и в слушалката се чу сигнал “свободно”. Астхиг беше затворила. Никога, никой освен нея не беше го наричал “Жени”, никой освен нея, неговата голяма и може би единствена любов, неговата “Звездичка”!
Камбаните на “Александър Невски” отбелязаха 12 часа, когато Евгени Теодосиев се прибра у дома. Беше се върнал два часа по-късно от обикновено и Бистра се беше обезпокоила. Такива закъснения не бяха в характера и навиците на професора. Тя го изгледа с лек укор в погледа, но той не обърна внимание, не каза нито дума. Взе вестника от малката масичка в хола, седна в своето люлеещо се кресло и заби нос във вестника.
Бистра беше разбрала, не трябваше да му говори, камо ли да го пита защо се връща толкова късно. Евгени, както го наричаше братовчедка му, не беше в настроение. Нещо се беше случило. Погледна го мълчаливо, махна с ръка и се запъти към кухнята.
Бригадата завърши и студентите се завърнаха в София, във петък на 7-ти Октомври. Събота и неделя щяха да почиват и в понеделник, по живо, по здраво, започваха учебните занимания.
На тържественото закриване на бригадата, когато главният командир в своя доклад спомена името на Лина, като отличничка в работата. Тя беше наградена с книгата “Те загинаха, за да живеем ние”. В нея се говореше за героите на РМС, младежи загинали в борбата с монархо-фашизма в България. В тази книга младата белгийка щеше да научи за Лиляна Димитрова, Адалберт Антонов- Малчика и другите герои ремсисти.
Лина се прибра от бригадата изморена, но освежена от чистият въздух на село. В къщи не преставаше да разказва на дядо си за сутришните “оперативки” с кратунките ракия, не можеше да се нахвали от мекиците, милинките и тутманиците на буля Яна. Разказа на дядо си и леля Бистра, за живота на село, за работата на полето, което за нея беше нещо съвсем ново. Бистра и професора се забавляваха с разказа на младото момиче, от време на време, се споглеждаха многозначително, а дядо Евгени я похвали за успеха и наградата, без да коментира подарената книга.
Не беше изминала и една седмица от подновяването на занятията в Университета, когато Лина поднесе поредната изненада на дядо си и леля Бистра. Тя искаше да стане българска гражданка и да има български паспорт на името на Лина Теодосиева. Професорът не вярваше на ушите си, а леля Бистра само дето не припадна от изненада.
- Лина, ти искаш да станеш българска поданичка и да се казваш Теодосиева?,- бавно сричайки попита крайно очуден дядо й. Не вярваше на ушите си. А леля Бистра я гледаше изплашена и с недоумение, сякаш Лина искаше да лети до Луната. Тя започна да кърши ръце, нещо ставаше с това момиче. Дали не бяха я урочасали там на село?
- Да дядо, много искам да стана българка и да се казвам Лина Теодосиева. И Лина се хвърли на врата на дядо си с такава сила, че за малко да го събори на пода.
-Обичам те, дядо! Много те обичам! - и в очите й светеха две звездички, две звездички изпълнени с любов.
© Крикор Асланян Все права защищены