Соко
Не знам защо ви разказвам тази история. Някои неща не ги разбирам, но са ми много интересни и затова трябва да ги разкажа на някого, за да не ме тормозят. Например аз си мислех, че в света всичко е комбинация от случайности. Но дали е така? Май вече не знам. Случайно ли е всичко това, което се случи? Случайно ли е това, че точно аз ви разказвам тази история и точно вие и точно в този момент я четете... Не знам! Не знам! Тааа... от къде да започна, я?
Аз съм от селскостопанската авиация. Бях военен пилот към ВВС, но като избухна демокрацията, кризата около армията удари щата и се пенсионирах преждевременно (не мe искат в гражданската, щото съм непослушен). Имам приятел авиоинженер, който също е правоспособен пилот и инструктор по парашутизъм и всякакви хвъркати анджиклами, делтапланери и тям подобни. Казва се Боян и той не е много послушен, ама за това по-нататък.
Ето сега една от първите случайни случки от тази история с моя приятел. Тя ми се е набила в мозъка и според мен има връзка с по-нататъшните събития. Та вървим си с него по центъра и една циганка го подкача да му гледа. Той и той като мен е Тома Неверни и ги недолюбва тези безработните професии – баячка, гледачка и т.н. Но тая гиздавелка нещо му каза за момиче и той като закова на място, ама направо като препариран. После като се раздвижи махна с ръка да се отдалеча, а той отиде при мургавата гадателка.
Че гледам, как тя нещо му говори, а той току поглежда към небето, все едно че търси Соко. Аааа, кой е Соко ли?
Соко е един сокол скитник. Преди две години въпросният пернат хищник беше изпаднал в деликатна ситуация. Атакувал някаква гугутка, но плячката му паднала в двора на Боян. Там обаче е запазена територия за един едър, тлъст котарак на име Рошо, който много-много си не поплюва. Че двамата хищници се счепкали за трофейната гугутка. Никой не се давал лесно в борбата, но котакът, нали бил на своя територия, взел да надвива над птицата. Боян бил наблизо. Намесил се и отървал сокола, но без травми не се разминало! Рошо бил с разпрано ухо и с кожух, перфориран като автобусно билетче, но и лявото крило на птицата било сериозно повредено. Боян завел и двамата гладиатори на ветеринаря, да ги позкърпи, позалепи и да им позачистят раните. Та там информирали на Бацето, че птицата е мъжкар - сокол скитник на около три години.
После той го донесе на летището. Беше като някой ветеран от войната - с оскубано крило и превързани рани. Направи му кафез. Кръсти го Соко и се грижеше за него. Даже за целта си купи специална кожена ръкавица и чохъл за главата на пернатото. Абе ловно оборудване – няма що! Не знам как му щукна на ума, но още докато птицата беше саката, Боян я качваше на самолета и я хранеше във въздуха с парчета месо. Казваше:
„Той нали е колега летец като нас, сигурен съм, че небето му липсва - нека полети малко пилето, макар и с наша помощ.”
Даже над десет пъти скочи с него с парашута - връзваше го отгоре на резервния че го и хранеше във въздуха. Искал да му достави удоволствие, като на живо. А то май пернатия боец се оказа умно пиле. Не знам как, но познаваше Боян от далеч - даже може би без да го вижда. Беше като куче. Половин час преди Бацето да се появи в базата, птицата ставаше неспокойна и надаваше писъци. Може би отдалече чуваше двигателя на колата му. Голяма любов ви казвам.
Но нали любовта било това да уважаваш същността на този когото обичаш, че когато соколето напълно оздравя, заедно с Боянския го занесохме в скалиста местност. Тама някъде на двайсетина километра от летището. Около раненото място на птицата обаче перата, които израснаха, бяха чисто бели. Това много го отличаваше от другите птици от вида му. И както ветито се шегуваше: „Ако един ден го срещнете някъде по небесата точно по белотата ще си го познаете!”
Пуснахме го и забравихме за него.
Един ден летя с групата на Боян. Той като инструктор точно скочи последен, а аз мярвам как нещо черно се спуска от небето. Ама със скорост ум да ти зайде. Викам си: „Въх, станах свидетел на НЛО!” Аха, ама не ! Явно не съм достоен и не ми било писано да установявам контакти с извънземна цивилизация. Сивото - черното нещо, като стигна до Боян, разпери крила. И ти да видиш на едното от тях блесват три реда бели пера: „Ха!” – сетих се мигом аз „Виж ти! Нашият коткоборец Соко наистина се появи!” Както и до сега бе усетил или познал спасителя си отдалече, може би по звука на Таралясника. Пикирал бе (а той ги умее тез неща). И почти като професионален десантчик зависна във въздуха точно до главата на Боян. Пискаше и си просеше храна, както правеше, докато бе при нас в кафеза. Пък и по време на полетите. Той нали Бацето си нямаше друга работа и птицата докато бе при нас, го хранеше буквално от устата си. Казах си: „На ти тебе сега гевезелъци!” Ама то ще кажеш, че пилето бе дете - искаше си своето и това е.
От неочакваната поява на Соко аз много се учудих, а Боян много се зарадва. След тази неочаквана среща Бацето си купи от дружеството за защита на птиците някаква свирка, наподобяваща писък на женски сокол. Измисли и още една щуротия. Връзваше червени парцалчета с нишки от ламе за стари гайки и късче месце. А като се вдигнех със самолета, ги хвърляше една по една след всеки курсист или парашутист, скочили преди него и му ги сочеше да си ги кълве във въздуха! След време взе да връзва месцата и парцалчетата направо за самите курсисти, ако искаха де. Не съм вярвал, че тази птица е толкова умна. Ма на - научи се! И всеки път, когато Боян надуеше свирката и пуснеше парцалчетата, Соко изникваше от нищото и започваше едно лудо шоу във въздуха с хранене и закачки, докато Боян не си отвореше парашута. В базата щом ни видеха във въздуха и се майтапеха: „Имаме си два сокола, един от вида Скитник и друг от вида Лудитник!” А то ще кажеш как и двамата се подражаваха един друг. Единият - куку посукваше ръцете, правейки се на сокол, а другия – пернатия пипи сякаш гънеше крила в жалък опит да имитира човек с разперени ръце! Големи смешници бяха! Затова и в базата взеха да им викат Соко Боянов и Боян Соколов. Понякога Соко беше много любвеобилен и изпращаше Боян до самата земя дори след като си беше отворил парашута.
Но да си довърша за сегашната улична случката де. Соколов се върна от циганката. Ама много, много бе пребледнял. Сякаш тая едва ли не му бе казала, че след една година няма да може да скача! Леле, много бе стреснат. Пък на мен ми се прииска да го разведря шегувайки се:
- Кажи ве, братчет? Кво каза братчедката, че тъй си се белнал?
- Нищо особено! Глупости на търкалета – отсече Боян. – Хайде, давай да ходим в базата, че днес нали имаме нов прием на курсисти!
Подкарах колата, този ден бяхме с моята. През целия път той обаче не пророни дума. Само сменяше станциите на радиото. Аз пък това си го знам. И като не е на кеф, не го закачам. Карам си и толкова.
Стигаме в базата. Там зевзеците от старите парашутисти имаха готовност. С една огромна купа моркови вече бяха наобиколили новите кандидати. А то нищо работа – четири момчета и три момичета. Запознахме се. Млади хора, нахъсани. Любители на екстремното. Само едното момиче ми се видя по-свитичко. Ама те в началото повечето са така. Скочат ли два-три пъти, после не можеш ги позна.
И така...
Всичко си течеше както винаги. Минаха дните за теория. Започнаха да скачат – нормално, всичко по план. Само дето за онова свитичкото моме Боян каза, че така си е и останало. Все се деляло от групата. Ако го питаш нещо – отговаря. Иначе не се меси в ничий разговор. Всеки си имаше някакъв план идея. Да участва или в състезание, да се научи да скача с крило, или да лети на делтапланер. А онова свитичкото си къташе само едно странно желание - да лети сред бързолети сутрин по изгрев. На - честен кръст - толкова полети имам, но не съм знаел, че бързолетите спят във въздуха. Е, и аз го правя, като ме наемат на някое карго за втори пилот. Да де, но там компютърът управлява. Ама откак научих това от Ная – така се казваше оная свитата симатяга, аз тези птици много взех да си ги уважавам - направо като колеги.
Та след едни тренировки се прибираме с колата и аз му викам на Боянския:
- Абе Баце, кви такиви все на теб ти се падат? Във всяка група все ще има един, дето не е май със света. Ма то човек като гледа инструктора... Хи-хи-хи-хи... Май като магнит привличаш кукумицините, а?
- Айдеее – отвърна ми Боян, - то па при тебе все едни пилоти лордове и стюардеси милейдита се връткат, чак ум да му припадне на човек. Ай глей си у пъта!
На майтап наистина минаха шест месеца и дойде Свети Георги. Тама нещо като ден на армията, шести май трябва да е било. Че за това ни молят да правим показни. Не сме военни. Но като има такива празници, те дават по някой лев на базата, а ние правим шоу за велможите. Тогава се сближават с народа и в едно с простосмъртното гражданство гледат от земята с бинокли и цъкат с език.
Полет като полет.
Ще скачат десет човека - трима стари, седемте новобранеца и Боян. Вдигам самолета на няколко хилки височина и захождам към зоната за скачане. Гледам - доста по-долу от нас, къде хоризонта, нещо се чернее. Ситни точици са и сякаш се реят. Посочвам ги на Боян. Той взима бинокъла, гледа, гледа и вика: „Това са птици и то какви!” След това се обръща към групата и се провикна:
- Ная! Ная, ела тук! Виж отдолу под нас има ято бързолети! Май ще ти се сбъдне мечтата, и то на празника пред публика! Само Соко да се не появи отнякъде. Че току-виж закусил с част от твоята мечта – шегува се по неговия си недодялан начин Соколов.
- Бояне, нали няма да го извикаш със свирката? Много те моля! Направи ми това добро – замолва му се момичето.
А докато си говорех, Ная нали се въртеше около нас и току раздвижва въздуха зад мен. И нещо ухайно като ме лъхва – чиста проба свежа миризма на прясно изкъпана женска грива, а аз възкликвам:
- Оооо, маце, нощес да не си имала гостенин в кревата? Днес гледам, че си с пусната коса. Хубава си така. Идвала ли си друг път така или аз не съм обърнал внимание – взех да се закачам но колкото помня не се сещам някога да съм я виждал с пуснати къдрици.
А то коса с прелест като на фея - меко начупена, тъмнокестенява и много гъста. Чак ми стана чудно защо ли това моме все с някакви шапки ходеше и все по голо чело. И не знам, но докато си ги мисля тези неща сякаш нещо ме клъвва под лъжичката. Първо в главата бликва мисъл, как това момиче през цялото време ми е напомняло на някого и второ, че нещо не е наред с тази инцидентно пусната коса. Пък след моята закачка Ная ме дари с такъв един убийствен поглед, че чак потреперах. Ама аз си помислих: „ Ще да е това заради шегите ми и приказките на Боян за бързолетите и Соко. Може би и за това тя никак недолюбваше хищника. Ама и той и защото Соколов все я дразнеше, как Соко хрускал бързолети кат’ солети. Което си беше много, много далеч от истината. Ама то момето нали младо и зелено - връзваше му се на почуплука. Но този път той бе сериозен и го раздаде джентълмен:
- Няма, няма! - обеща u веднага той - Днес теренът ще бъде твой. Време е да си осъществиш мечтата. За това скачаш последна от групата, точно когато самолетът зависне над ятото. След теб съм аз – инструктира я Боян и се обърна в повелителен тон към мен – Мишок, нали схвана заданието?
- Иест капитане! - кимнах утвърдително и усмихвайки се влязох във виража.
Стигаме до точката. Подавам сигнал за начало на скоковете. Парашутистите започнаха да излитат, както ги бе подредил Боян. Самолетът ги стървеше, и току куполите им се отваряха в последователността на скачане, образувайки красива дъга - сякаш бели гъби никнат зад Таралясника в притихналото синьо на сутрешното небе. Така в плавен ляв завой с максимално приглушени оботроти подхождам към ятото бързолети. Във височина да съм бил на около триста метра над тях. Отнемам още малко от газта да не ги плаши двигателят и натиснах бутона за сигнализацията. Както си бе уговорката, Ная скочи преди Соколов.
Надниквам любопитно отгоре. Бе гледка красота. Във високото - кристална утринна синева. Отдолу - безкрайно зелено поле което някъде далеч до линията на хоризонта се слива с небето. В пространството по между им бързолетите. Стояха си там като капчици с крила. А така както са се скупчили сякаш са пепитено летящо каре към което се бе устремила една млада свенлива жената в едно с необикновената си парашутна мечта.
След секунди до три Ная стигна до ятото. Птиците съответно се разсъниха и се засуетиха учудени около появата на необичайният предмет, незнайно как изтърсил се в небесното им легло. Почти като по команда се пръснаха встрани, правейки път на бързо пропадащата мечтателка. Естествено следвайки всемирните закони Ная си продължи полета към земята. Другата красота беше че птиците отново се събраха в ято и пърхайки недоумяващо с крила се оглеждаха над нея.
Е! Интересното свърши и аз рутинно обърнах поглед към уредите на таблото.
По шума който идваше зад гърба ми разбирам, че Боян е готов за скок. По навик поглеждам към него. А той тъкмо подхожда към вратата и изведнъж като замръзва - ама направо като закован на място. Че като закрещя едни здрави каруцарски псувни, ама направо като обезумял! Само веднъж в живота си съм го чувал да крещи така. Поглеждам надолу и сякаш и аз се вцепених! Ная си сваляше парашутите. Първо свали основния. После и резервния! Пусна ги ей така, без да й мигне окото. Те като по-леки изостанаха над нея, а тя ей така без да трепне си продължи да пада към земята. Чак тогава ми дойде глас и изревах и аз.
- Абе Баце, кви ги върши тая бе? Кво ще правим сега... – погледнах Боян, а той бял като платно, също като след циганката.
- Мале, тая ще я пребия ! Бързолети, мечти, дрън-дрън... Ша знаеш, тая е била куку от самото начало! Ти май беше прав! Как не се усетих? Пикирай, ще я гоним!
- Какво? – попитах повече от стъписан.
- Пикирай ти казвам! – крещеше Боян – Ще я гоним!
- Баце, дай първо да я стигнем някак си, па после си я прави каквото си щеш. Че виж долу все са клечкарковци - и ни гледат. Как така ще я гоним - да не сме на магистралата. Или да се дърпаме с някой щурав моторист за каса бира. Ще стане някоя беля със самолета! Ей Баце тук е истинският свят! Не си мисли, че си в студиото „Бояна”. Не сме и на терен снимайки филма „Мисията невъзможна” – увещавах го аз.
- Казах пикирай! - изсъсква Боян – Няма да допусна втора жертва в курсовете си. Пикирай, ти казвам! Закарай ме възможно най-близо до нея. Сам със собственото си тегло е вече късно да я догоня. Изравни самолета на не повече от сто метра над нея. Ще скоча и ще се опитам да я хвана и привържа с коланите за себе си.
- Ти си луд бе, Баце. Остави я да се трепе… Като пък толкова иска да мре. Нали сама си хвърли парашутите? Ти какво си виновен?!
- Не умувай! Казах пикирай! После ще дрънкаш лакърдийки! – изсъсква ми отново Боян – Ако успея... кацай бързо и докарай колата от базата да я отведеш. Не искам публиката да разбира какво става. Нека да си мислят, че това е шоу.
- Добре бе, Баце! Ти си шефът! – вдигам послушно рамене - Щом така нареждаш... Ха тогава дръж си топките в ръце, да не се качат при сливиците, че G-то след малко ще им доде къде в повечко – завършвам сърдито и натикам до дупка щурвала напред.
Самолетът се гмурна, а аз давам пълна газ. При това бързо пропадане всичките ми вътрешности хукнаха към гърлото. За непилотите чувството е същото като при потегляне надолу на високоскоростните асансьори в небостъргачите. Това си бе стара тръпка от ВВС времето, ама поводът сега бе гаден. От ускорението при пикирането машината надава вой, като ранен боен самолет от Втората световна! Поглеждам към публиката - долу всички скачаха и махаха. Мислеха си, че това е част от сценария на групата. Разклащам самолета, помахвайки им с криле, за да засиля усещането, как всичко е игра.
Ама към момента само аз и Боян си знаехме какво е.
Докато гмуркам самолета, момичето - може би от страх или не знам от що си но обхвана краката си с ръцете през коленете и се сви на кълбо. Тогава ми просветна: „Тази е много по–умна от това, за което се представяше! Беше се подготвяла за всичко! При това старателно. А може би знаеше и че в тази поза усложнява ситуацията за каквото и да е спасяване. Първо, падаше по-бързо, отколкото с разперени ръце и крака. Второ, скъсяваше времето за реакция и трето, нямаше как да бъде прихваната и привързана!” За това почти извиках:
- Боянский, ако тази лети все така свита, няма да успееш да я привържеш. Моли се да стане нещо това моме да си отвори ръцете и краката. Мисля дори и да я стигнеш, ако е все така на кълбо нямаш време за уговорки! Паднете ли под критичната точка за приземяване на двама човека с един парашут мъртви сте Баце – и двамата.
- Мишок я не ме учи на парашутизъм! Карай си Таралясника. Но каквото и да става, пази самолета и не ме мисли оттук нататък – отсече той.
Речено - сторено. Приближих, колкото можах - изравних машината. После клепнах едното крило на долу, Соколов скочи на импровизирания крен като на десен вираж. Мигом изтеглих самолета малко нагоре и закръжих около тях. Чак тогава усетих, как по гърба ми се стича пот. Събира се на ручейче и влиза там, където можеш да усетиш, колко много е студена и колко твърде е солена!
Оттук виждах само, че Боян лети стремглаво към Ния с лява ръка плътно прилепнала към тялото. Дясната обаче в разрез с тази техника на летеж му бе протегната до краен предел напред. Сочеше право в момичето. Показалецът му пореше въздуха. Шнурчето на свирката се моткаше около врата му. А Боянския явно я надуваше здравата. Вярно така правеше винаги, когато посочваше цел на Соко. Но се зачудих защото му е това сега… Понеже нямаше и секунда време за игри. Не знам какво бе наумил Боянски, но знаех, как ситуацията е повече от критична! И колкото повече те се доближаваха до смъртоносната граница за отваряне на парашута, толкова повече ме побиваха тръпки. Тогава разбрах как всичко в моите мисли, чувства и емоции се беше обърнало наопаки. И сякаш всичко ми тежеше - дори миглите. Имах някакво си странно усещане, че аз летя и нося самолета на гърба си, а не той мен.
Тогава изведнъж ми се прииска да съм по-лек и маневрен. Да отида и аз до там да помагам на Боян. Ей така да долетя до онова моме. Да го халосам по каската. Ама така силно да го холпна, че да разпери и ръце, и крака. Може би и за това за пръв път в живота ми се прииска да съм бързолет. И миг след тази ми мисъл някак си се стреснах:
„Дали пък и аз не откачам покрай това моме?”
Тогава и се сетих за тях - крилатите колеги. Потърсих ги с поглед. Уви големите лястовици ги нямаше. Бяха изчезнали без следа. Странно! А само допреди има няма секунди бяха наоколо. Миг по-късно разбрах причината за липсата им. Изневиделица някъде в далечината нещо като черно сива сянка изникна сякаш от нищото. С периферното си зрение за части от секундата мернах бели ивици от едната й страна.
Ахааа! Нямаше и съмнение – това е Соко. Явно идеше отдалеко. Беше свил максимално крила. Не знам на мен ли така ми се стори, но сякаш бе напрегнат до краен предел. Мина досами дясното крило на самолета ала ракета въздух въздух. После профуча мимо Боян като Порше Карера покрай волска каруца на крайселски път и няма и миг зависна над главата на Ная.
А тя, и Боян все още бяха на разстояние един от друг и все така продължаваха да падат към смъртоносната граница. Не знам на шега ли, или как и защо, но птицата започна да дращи с нокти и да кълве по каската на Ная. Не бях я виждал никога досега да прави така.
Впрочем излъгах!
Виждал съм я! Веднъж! При това само с един човек правеше така - много странно. Явно и момичето бе супер изненадано от небесния си гост. Определено най-малко е очаквала него. Особено след сериозното обещание на Боян да не го вика. Не искам да гадая вместо пилето, но Соко може би просто си потърси наградата от месце. А нищо чудно и да се е разсърдил, че му провалихме сафарито за бързолети. И тогава ми се стори, как той погледна Ная право в очите. Секунда по-късно сякаш нещо стана с момичето. То потрепери два пъти. Отпусна захвата на ръцете си, разваляйки кълбото, в което се бе свило. После не знам! Може би Соко я клъвна някъде около носа. Или поне на мен оттук така ми се стори. Но момичето потрепери още по-силно, така все едно, че го удари силен ток - мигом разтвори ръце и крака – това определено забави пропадането надолу. Тутакси Боян я настигна и я сграбчи. За секунди я омота и закопча коланите. После, без да губи нито миг, си отвори парашута. Още десетина метра пропадане и всичко щеше да е изгубено. Ама то старото куче си е старо куче.
Ох! Отдъхнах си!
Сякаш целият самолет се смъкна от гърба ми като тежест. И пак аз полетях на него, а не той на мен. Избързах с приземяването. Кацнах направо на резервния участък близо до паркинга. Взех колата и след няколко минутки бяха на мястото на приземяването на парашутистите. Злощастната двойка се приземи първа, защото много ниско си бяха отворили купола, а и нали бяха двама под един „чадър”. Това във всички случаи увеличава скорост на падане. Не зная какво са си говорили във въздуха, но и двамцата се усмихваха на публиката, макар и студено и протоколно. Всички бурно ги аплодираха. Ная се поклони на официалните гости, все едно, че нищо не е било, и твърде оперено се запъти към мен. Боян ми я предаде право в ръцете, прецеждайки през зъби:
- Водиш я в базата! Взема си партакешите от шкафчето! И оттам направо в болницата на психиатър - за преглед. И да не съм я видял да стъпи повече при нас. За мен тя вече не съществува. Аз съм й казал - тя си знае! И й говори нещо по пътя да не изпадне в истерия.
- Добре бе, Баце. Ама що на мен ми се караш? Аз съм послушното момче. Тя го раздава парашутна палавница и прави небесен стриптийз пред баровците! – опитах се да се шегувам аз, ама никой от двамата не се усмихна.
Качихме се в колата. Закарах я до базата. Изчаках я да си вземе нещата и потеглихме към града. Дълго мълчахме. Аз не смеех да погледна към нея, камо ли да питам защо е постъпила така. Сигурно си е имала някаква причина. Тя първа ме заговори. Гласът й беше равен, но някак си променен. Учудващото е че ми се стори познат отнякъде.
- Мишо, я кажи наистина ли Соко яде бързолети като солети три пъти на ден?
- Абе не го слушай Боянския! Той те лъготи. Ще ти призная нещо - откакто ми каза за мечтата си да летиш с бързолетите, ми стана интересно как живеят. Тогава научих, че те всичко правят във въздуха: хранят се, любят се, дори спят... Заинтригувах се, защото всичко, дето хвърчи, някак си ми е симпатично. Нали и аз съм някакво такова хвъркато, макар и с помощта на самолета. Вярно е, че соколът скитник им е най-големият враг, но рядко успява да ги хване. В прав хоризонтален полет те развиват около сто и осемнадесет километра в час, че и повече. А соколът - около шейсет-седемдесет. Е стига понякога до деветдесет, но само за километър-два. Силата му е в пикирането, там е недостижим - триста и петдесет ги стига без напън. Не съм сигурен но ти днес май видя какъв бързак е Соко - нали?
- Да, да, аз и друг път съм го виждала, затова питам. Днес обаче за пръв път ми стана симпатичен. Не знам защо, но някак странно ме погледна във въздуха. И тогава разбрах, че не е лошо птиче, нищо че е хищник. И не знам и защо така го ненавиждах в началото. Може би като враг на моята мечта – каза тя и се вгледа вторачено в една точка отпред на таблото.
Аз веднага се сетих за заръката на Боян да я заговарям и какво-какво да я питам, и на - тогава въпросът сам изникна в главата ми:
- Ная, коя зодия си?
Тя излезе от унеса. Усмихна се и отговори непринудено:
- Близнаци. Защо питаш?
- Амм... просто ми стана интересно, а я кажи защо така си кръстена. Много странно име – Ная.
- Ами името ми е от първите буквички на трите ми баби.
- Ехаааа три баби. Аз съм имал само две... сега вече остана една – правех се на интересен аз, за да поддържам разговора жив.
- Ееее, понякога и това се случва. Моите пък са три. Недялка, Анастасия и Яница. Недялка е майката на майка ми. Яница беше майка на баща ми, но почина когато бях на четири годинки от левкимия. Анастасия пък е втората съпруга на дядо ми, която обаче му е първата голяма любов. Но на младини не му я дали, защото бил беден. Като ме кръщавали баща ми се зачудил, коя да е гласната буква между тези на двете баби „Н” и „Я”. Тогава се намесила баба ми Яница и казала за старата любов на дядо - Анастасия. Казала, че ако не е била тя щеше моята баба да се казва Анастасия. И така понеже, аз съм било дете заченато от любов, решили името ми да бъде с „А” по средата. То сякаш баба ми Яница е имала предчувствие за нещата. След смъртта й, Анастасия също овдовяла. И видите ли двамата с дядо ми се вземали. Така един стар любовен копнеж намерил своето удовлетворение макар и доста по-късно. А може би средната буквичка в моето име да е предизвестило това красиво събитие. Ама и аз, и трите много си ги тача и обичам. Макар едната посмъртно. И така от Недялка, Анастасия и Яница съм станала Ная.
После млъкна и се вглъби някъде в себе си. Повече и не проговорихме до града. Спряхме пред болницата. Тогава я погледнах в лицето, беше с шапка и косата й както винаги не се виждаше. Но не знам защо, лицето й ми се стори много променено. При това откакто се качихме в базата. Не разбирах от какво е. Но бях сигурен, че промяна има. И то голяма. Сякаш това вече не бе онова младо свито момиче. Първо си помислих си, как нещо може би си внушавам. Или че от напрежението днес преценката ми нещо не е точна.
Влезнахме направо в кабинета на психиатъра. Ная поздрави, аз също. Докторът ни погледна и попита какъв е проблемът, аз поех въздух да отговоря но тя ме изпревари:
- Суисцидни позиви. Днес направих съзнателен опит за самоубийство - пророни ясно и без стеснение Ная.
- Аха - отговори доктора. - Идвате си направо с диагнозата. И как точно решихте да го направите? И откъде такава компетентност? Съблечете връхната дреха и поставете шапката си там, ако обичате – помоли накрая вежливо той, сочейки към закачалката.
- Свалих си парашута по време на свободен полет. Инструкторът обаче реагира адекватно и ме спаси с неговия си. А за компетентността - магистър съм по психология - отвърна момичето видимо спокойно и пристъпи към изпълнение на молбата на доктора.
Съблече си якето. Но в мига в който си свали шапката, аз се втрещих. И за втори път днес гръбнакът ми пак се обля в ледена пот. Този път тръпката бе толкова студена, че имах чувството как по прешлените се образуват заскрежени висулки. Колкото до косата на Ная, от кестенявия цвят, който видях сутринта, не бе останал и помен. Косата й беше чисто бяла. Вторачих се в нея, поглеждайки я право в лицето и разбрах от къде е разликата в излъчването, която ме бе впечатлила в колата. Веждите и миглите също бяха чисто бели – направо като на старица. И може би след тази моя последна констатация не съм изглеждал много на мене си. А може и външният ми вид да е бил по-зле от този на Ная, защото докторът ме покани да седна, питайки ме дали съм добре. После вежливо и дискретно се поинтересува какъв съм на пациентката. Пък то аз нали се бях ошашавил му отвърнах авторитетно:
- Ами аз съм й пилот.
- Охо – усмихна се човекът – Младата дама си има частен самолет и частен пилот. И въпреки състоянието си, посяга на живота си? Така ли?
- Не, не, не – поясних аз,– ние сме от клуб за екстремни спортове, по-точно парашутизъм. Аз пилотирах, когато стана... стана... стана това с дамата. Аз я доведох веднага, веднага, веднага... при Вас за преглед, а инструкторът й остана, останааа... Остана да посрещне останалите парашутисти. То понеже защото имаме високопоставени гости на летището – запелтечих объркано аз, мислейки си със съжаление за хубавия естествен цвят на косата на Ная.
- Може ли за момент да дойдете с мен в другата стая? – помоли докторът.
Отидохме и той се поинтересува за косата и веждите на Ная. Казах му, че сутринта са били тъмнокестеняви, а сега са чисто бели. Попитах го и той ли така ги вижда, или аз халюцинирам. Отговорът беше, че всичко е така, както го виждам, но и двамата с нея сме в посттравматичен шок. Поради което и на мен ми се налагало да полежа на кушетката. Извика една друга докторица, а той влезе в стаята при Ная. Докторицата беше готина. Усмихваше ми се доста любезно. Но честно да си призная, не ми беше до нея. Мислех първо за Боян - как днес измъкна и себе си, и Ная на косъм от смъртта. Мислех и за това на кого ми напомни Ная днес, като я видях с пусната коса да пропада в синята бездна към земята. Пък и после в колата, докато я карах насам, като ми проговори и ме погледна в очите, пак ми напомни на някого. Но лекарят се оказа прав - наистина се бях стреснал и трудно мислех. Докторицата ми би някаква инжекция най-вероятно нещо успокоително. Леката боцкаща процедура обаче не спря мисленето ми върху случилото се днес:
„Защо това момиче досега не е било никога с пусната коса, а точно днес? Защо опита да се пребие? Знаехме, че е от заможно семейство. Беше дошла в нашето градче и живееше сама на квартира. На нас ни каза, че пише дисертация. Ама какво е дирила тъдява, май само тя си знае. Странен психолог, няма що. Нещо не ми се връзва всичко това след днешния ден. Ная – странна птица май ще се окаже тази Яая. Опааа... От успокоителното май взеха да ми се замотават мислите.
Как пък все странни птици му се падат на Бацето и все трибуквени са му всичките женски проблеми - то Мая, то Ная, то Яна ! Хи-хи-хи... от Бояновите птици май само Соко е с четири букви. Ма то сигур щото е мъжки. Хи-хи-хи... ! Брей, тази едродупеста докторица-очиларка да не ми е била някаква смешнотропна инжекция... Кво пък толкова съм се захилил? Или и това е от посттравматичния шок...”
Мдааа... Мая беше първата му изгора. Готина мацка, ама много го цедеше. То големи цици, ама и големи гевезелъци бяха - голямо чудо. Сякаш всичките му пари и време пропадаха около нея. Горкият, все беше недоспал и все без пукнат грош. Накрая приятелите му взехме да се кодошим и разменихме буквите в името на Мая. Сложихме последната „Я” най-отпред и вместо Мая й викахме Яма. После беше Яна, а накрая Ная му създаде проблеми, ако че не му е гадже. Е сега с тази щуротия и на Ная ли да й разменя буквите. И кво ще стане... Гледай ти! Гледай ти ! При мисълта направо изтръпнах... Ми да! Как не съм се сетил по–рано - ако сложим Я най-отпред както при Мая-Яма, и се получава от Ная – Яна. Това случайност ли е? При тази ми мисъл гръбнакът ми пак замръзна. Е нееее! Днес за трети път! В този странен ден или ще хвана ревматизъм и плексит едновременно с тази студена пот по гърба, или гръбначният ми мозък ще става само за фрапе. Ами да... Ето на кого ми бе заприличал гласът на Ная в колата и тази развята пусната коса във въздуха. И даже очите на Ная днес в колата гледаха така, все едно че Яна ме гледаше. А не, не, не - това последното ще да е от стреса и от лекарството. Май много случайности се скупчиха около малко хора. Само да не забравя за тези си мисли, като се видя с Боянския. Ще му кажа и за имената, и за погледа, и за косата.
И след тази мисъл съм заспал.
А когато се събудих, Боян стоеше до леглото на което лежах и ми се усмихваше. Каза, че съм спал осемнадесет часа непробудно. Сподели, че той лично бил добре. Дали му два валидола и всичко било наред.
- А как е Ная? – попитах аз
- Не знам, видях я за малко вчера. Извини ми се за инцидента и причинените неприятности. Казах й да не идва повече в базата. Тя не се противи, но след като съм си тръгнал, изпаднала в криза. Дала телефон за връзка в София. Дошла кола с адвокати и единия й родител. Оправили са се с полицията и с болницата и са я отвели незнайно къде. Мисля тази тема да не се коментира повече. Какво ще кажеш, а?
- Добре, Баце, щом ти тежи, няма да я дъвчем тая пуста тема. Преди да ме приспи оназ’ очилата докторица, нещо ми беше наум да ти казвам, ама на - сега вече не се сещам. Но беше по темата де, така че май е по-добре, че съм го забравил – размислих се на глас аз.
След това лека-полека нещата се поуспокоиха. За инцидента знаехме шепа хора. И въпреки че градът беше малък, нямаше почти никакъв отзвук. Абе всяко чудо за три дена. Нищо интересно или необичайно не се случваше, Боянски продължаваше да е без гадже. Аз ги сменях по две за година - нищо необичайно. Само дето за нашия курс и в базата на два пъти анонимен дарител изпрати добри суми - купихме това-онова и притегнахме Таралясника. Че то на някои части им изтичаха мото часовете.
И така както всичко си течеше постарому.
Един ден - може би година и половина след случката с бързолетите, както я наричахме конспиративно - аз си седя в базата... Боянски се беше запилял някъде. От три дена имаше силен вятър и никак не ставаше за скачане. Та тъкмо отивах за нещо към самолета и чувам вой на голям мотор. Викам си пак някой перо ша са прай на велик. Обръщам глава към посоката на шума и какво да видя - откъм портала връхлита жълта Ямаха. Малко преди входа мотористът форсира. Вдигна предните мотовилки на возилото във въздуха и на задна гума влиза в базата. Приближавайки към мен, виждам, как под каската се вее коса. Тъй де! Ама то в днешно време дългата коса не е критерий за пола… Така чееее… Вече наум си бях навил ръкавите да се сдърпам с хулигана за дръзкото му мотородео. А той сякаш напук се насочва право към мен. Викам си:
„Ей сия ти да видиш кой ще го отнесе днес, както съм крив, че пак няма летя!”
На отстояние десетина метра обаче образът-нервак пуска мотора на две гуми и с виртуозно странично поднасяне спира на сантиметри от краката ми. Стъклото на шлема му е вдигнато. Ясно, ми е че е лице на жена. Да! Но виждаш само очи и скули. Искам не искам мисля на скорост:
„Да е някоя моя позната - намахана мадама…?! Да бе! Ама то пусто да опустее само една „нежна душа” в живота си съм виждал да влиза на задна гума в тази база с мотора си… И това беше бившето гадже на Боян - Яна. Да бе! Ама пък нея лично ходих в моргата да я припознавам. Така че няма как да е тя. Но стилът на каране, развятата коса под каската и типичният маниер с това странично присуркване на задната гума си бяха досущ като го правеше Яна... Пък осанката, излъчването и най-вече нахакания блясък в очите, които ме гледаха от шлема си бяха все едно пак на Яна. Ама то изобщо аз колко ли жени познавах да карат ала’фурия Ямаха R6.
Честно, прималя ми!
То още в началото казах, как съм си земен човек - нищо че съм пилот. Че там разните му приказки за духове, прераждания, възкръсвания и други дрън-дрън дърдории за мен са по-скоро мозъчни задръствания, отколкото някакви теории. Да де! Ама като виждаш с очите човекът за който знаеш че е мъртвец пък той от плът и кръв ти идва насреща - тогава какво? Ми какво-какво! Подкосиха ми се краката. Викам си къде съм, какво е това – сън, халюцинация или нещо друго?
Че докато си ги умувам всичките тез илюзорни страхотии мотористът с грациозен жест сваля шлема си и отръсква глава.
Иии!
… ми се усмихна... Не кой да е!
… а самата Ная!
Два пръста под корените на косата ми минаха едни лошави мисли по неин адрес... Поради и което още на момента й теглих една здрава българска наум. Ама така я теглих че с бая усилие се въздържах да не кажа някоя глупост на глас. Секунда след това се съвземам и казвам:
- Абе Ная, какви ги вършиш? Няма ли да престанеш с опитите си да ми изкараш акъла? Откакто ми сподели за тези ти твои мечти с големите ластовички, все нерви ми образуваш. Какъв е сега тоз мотор? Нали имаше страх от мотори и дълбока вода?
- Аааа… Ма то аз и от високото имах страх. Нали за това се записах при вас, я! – отвръща ми тя закачливо спира за миг и продължава – Не ме гледай така учудено Мишо. На интервюто не съм ви казала, защото нямаше да ме вземете в курса. Затова казах само за двете работи - мотори и вода. Ето виждаш ли - със страха от височините се справих! Със страха от мотори също! Само дълбоката вода ми остана, ама за това друг път. Мишо, сега искам да говоря с тебе за нещо сериозно. И е и важно!
- Ми говори! Да съм те спрял! Ма защо с мен. Боян наложи забраната!
- Много пъти опитах с него, но той е непреклонен. В теб ми е надеждата. Ще те помоля да ме изслушаш и да му предадеш това, което ще ти кажа. Пък после нека той си прецени. Става ли?
- Виж ти! Виж ти! Дааа! Тази измишльотина с лечението за преодоляването на страха от височини с парашутизъм е интересно. А я кажи! Ти да не би да си имала и страх от гоненки във въздуха. Че май последните ми спомени са за нещо от сорта – почесах се аз там, дето не ме сърбеше. - Иначе за разговора с мен става, защо да не става. Ама ако Боянския и мен не иска да послуша, после да не ми се сърдиш. Става ли така да се разберем? – уточних аз.
- Става! Качвай се отзаде ми и да тръгваме!
- Къде? На мотора ли?
- Да!
- Аааа! Може! Но само ако го караш така, че всичките му колела да се търкалят по земята. Ако пак ще си преодоляваш някой страх с летене връз тази жълтата торпила... Без мен... – клатя ортицателно с показалеца си и продължавам.
- Стига де!
- Стига, мига - без памперс и застраховка живот повече с теб не се качвам никъде….
- Добре де, няма да преодолявам други страхове. Ще карам човешки. Няма да се правя на пилота Мишо във въздуха! – след което спира рязко и ме поглежда с укор -Тъй значи!? Ти можеш да връткаш самолета през крило с курсистите новобранци, а сега имаш претенции към земното ми возило! – но като ме вижда да продължавам да клатя отрицателно пръст омеква - Добре де, стига си се цупил, обещавам да карам само на две гуми – мятай се!
Отидохме в града - в едно спокойно барче. Честно, не можех да се нарадвам на външния й вид. Изглеждаше много добре. Косата си беше оставила непокътната. И с тези бели вежди и мигли имаше вид на Снежанка. Беше много фешън. Веднага събра погледите на цялото заведение. Направих й комплимент, тя благодари. Но аз вече нямах търпение да чуя важните й неща и я подканвам:
- Думай сега по същество! Дай да видим какво е толкоз важното!
- Добре, ще го почна отначало! Но обещай, че няма да ми се смееш и да ме подиграваш – спира за миг поглежда ме и продължава - Дори да чуеш неща, към които винаги си се отнасял с насмешка.
- Обещавам! – усмихнах се аз.
- Добре! Започвам от сериозните и доказуеми неща. Искам да си наясно, че не съм тръгнала по този път, подтиквана от капризи.
- Добре ясно! Давай нататък.
- Като дойдох във вашия град, имах левкемия и след поредната химиотерапия бях в ремисия. Затова и ходех с шапка, защото косата ми беше много къса. Добре че при последните вливания не ми изкапаха веждите и миглите, това щеше да ме издаде. Случайно бях тук на екскурзия, за да не мисля за болестта. Малко преди да си тръгна, нали не бях добър шофьор, чукнах леко една кола. Аз си потроших мигачите и на него му направих някаква беля. Ма не помня точно каква. Беше стара кола, някакъв руски модел - не познавам старите марки коли. Не исках разправии с полицията. Предложих на човека добра сума като обезщетение. Извиних му се няколкократно, а оправдавайки се за стореното, му разказах за болестта си. За перспективите ми. Които никак не бяха розови. Той - възрастен съвестен човечец - явно се трогна много. Каза, че съм млада за такъв край. Завайка се за бъдещето ми и ме заведе на площада при една жена - била гадателка. Жената веднага позна, че имам рак. Попитах я какво ме очаква и тя зареди едни неща, които тогава ми се видяха много шантави. Ама човек в такива случаи се хваща и за сламка. Та тя каза: „Прибереш ли се в София, няма да преживееш повече от година и два месеца.” Интересното е, че толкова живот ми даваха и докторите. „Болестта ти е като тази на баба ти, но не е наследствена.” А то това наистина си бе точно така. И когато и потвърдих тя продължи „И двете имате – тя е имала, щото не я виждам да е между живите – много, много силни страхове от нещо, точно те са отключили нейната, пък твоите си страхове твоята си болест. Момиче - ходи където щеш. Но в никакъв случай не се връщай в София. Тама на същото място, дето си живяла. Имаш немалък шанс да се оправиш, но трябва много силно да вярваш и в себе си, и в това, че можеш да се оправиш. Мъж, птица и нещо друго ще се опитат да ти помогнат, но трябва и ти да им позволиш те да го сторят това. А ако успееш да направиш така, че да летиш заедно с големи лястовици при изгрев слънце, може и да те бъде. Но да си знаеш че много ще се промениш, чак и майка ти няма да те познае. Промяната в небето може би ще да е много рязка, страшна и силна. Ако не почувстваш такава промяна във въздуха или се подадеш на страха си и не повярваш в оцеляването, ще умреш в тежка агония от болестта. Тя оная душманка това и чака - да се уплашиш от нея. Каквото и да се случва, прави това, което знаеш, че може да ти помогне да оцелееш. А успеше ли с това при големите лястовици, ще се оправиш...” Така и не ми отговори какво е точно онова „това”, което трябва да направя, за да оцелея. Както и какво е онова „това” другото нещо, което щеше да се опитва да ми помогне. Попитах я какво й дължа. Тя отвърна: „Пет лева!” После ме погледна ехидно и добави: „ Момиче и като се оправиш, всеки път като минеш през нашия град видиш ли ме на това място, ще ми даваш по лев за всяка спасена от теб душа.” Попитах я какви души мога аз да спасявам в моето състояние, но тя бе категорична, че повече нищо няма да ми каже. Прекръсти ме три пъти и ме отпрати. Бях дълбоко впечатлена от тази жена. Както и лекотата с която направи пълен дисекционен анализ на житието и битието ми. Много от нещата, казани за миналото и настоящето ми, бяха толкова близо до истината, че бе трудно човек да не повярва и на казаното за евентуалното бъдеще. Тогава разбрах твърде малко от думите й. Но си тръгнах от нея някак обнадеждена. Никой досега не ми беше заявявал така категорично, че има и друг, дори и немедицински вариант да се спася от коварната болест. Всички гледаха на мен като на обречена. Когато тогава минах покрай будка за вестници, на витрината имаше екземпляр на местна малотиражка. Там на първа страница се кипрехте ти в дълбочина, а на преден план Боян със сокол в ръка. Имах време до след обяд, докато ми оправят мигачите на колата. Купих вестника и прочетох, че клуб „Екстремал” - сиреч вие, организирате курсове по парашутизъм. Прочетох и за приятелството на Соко и Боян. Изведнъж ме озари мисълта, че може би бях открила мъжа с птицата, за които ми говори преди малко жената. И които ще ми помогнат. А този отзад, сиреч ти, може би щеше да се окажеш евентуалното онова другото „нещо”. Веднага се сетих, че мога да ви питам за това имате ли големи лястовици и мога ли да летя по някакъв начин с тях.
- Лястовици ли да имаме?
- Да! Да! Първо си помислих, че казвайки за големи лястовици, жената си е мислила за безмоторни самолети. После от Интернет научих, че бързолетите са всъщност големи лястовици. Така реших да остана в града и да се науча да скачам. Нали и без това трябваше да си прилагам терапия за проблемите си с височината. Казах си, така и така няма да ме бъде повече от година, ами поне да си ида от този свят с един дефект по-малко. Наех си квартира. На лаптопа имах снимка на баба ми Яница – тази, която също бе починала от левкемия. Направих й портрет на хартиен носител и го закачих на стената. Бабката от площада донякъде бе права. Когато в началото научих, че имам същата като нейната болест, наистина я обвинявах, че тя ми е предала тази гадост. Но след като гадателката буквално ме разкри за тези ми помислиии… Пъъък… И след като чух твърдението й, как самата аз мога да спасявам две души… Всичкото това ме накара да събера сили. Да се помиря с покойната ми баба. Да я оневиня пред себе си. Прииска ми се, ако е възможно дори и да е в Отвъдното да помоля за прошка от тази силна жена за тези ми мои лоши мисли към нея. Тогава в мен се прокрадна желанието да си бъдем с нея само двете. За това и кръстих квартирата Храмът на левкемийно обречените души. Никого не канех в нея или в него. Твърдо си наложих обаче едно! Да вярвам, че точно това е един от начините да преборя болестта – полет сред бързолети при изгрев. Такъв при който да почувствам рязка промяна у себе си. Обадих се на нашите, че оставам тук и ще работя по дисертацията си на спокойствие. На времето когато ми поставиха окончателната диагноза, баща ми продаде един апартамент в София, който бяха купили, за мое семейно гнездо. Даде ми парите и каза: „Дъще прави това, което сметнеш за добре с тях!”. Така се оказа, че за жалките година и два месеца живот, които ми оставаха, имах предостатъчно средства. Та след всичко което разказах като предистория дойдох на интервюто в базата… Пъък то ти, другото си го знаеш – довърши тя усмихна ми се и си пийна от чашата.
Слушах, без да гъкна. Всичко звучеше много правдоподобно. Нещо обаче ми се губеше в разказа. Тя каза, че й оставали година и два месеца, а вече бяха минали около две години и тя – Ная, стоеше пред мен в прекрасно състояние и настроение. Веднага си помислих: „Нещо премълча тази мома!” – и попитах:
- Добре де! И какво в края на краищата стана с рака? Както яхаш тоз мотор, към момента не ми изглеждаш никак умряла. Дори след крайния срок от година и два месеца, който са ти поставили и докторите, и гадателката. Да не би да си се подложила на някаква специална терапия?
Получих един бърз килимбаш зад врата и едно здраво дърпане на ухото за неделикатния си въпрос.
- Ще ти дам аз една умряла! Мишооо, няма да стане така! Ще ти кажа и другото, но понеже и аз искам да си изясня някои нещааа… Ще се наложи и ти да ми разкажеш по-подробно за едно от тях. Става ли?
- Става! Що да не става! Ма за кое нещо искаш да ти кажа подробности? За имената и зодиите на моите баби ли ще питаш? Или в коя година е произведен самолетът, с който те гонех по небесата? – опитах се да хитрувам аз.
- Не!Не! Ще те питам за Яна. Научих за нея от ваши колеги.
- За Яна ли? И какво по-точно ще ме питаш за нея? – малко се попостреснах от неочакваната смяна в посоката на разговора.
- Горе-долу какъв човек беше и по-точно за деня на инцидента се интересувам и за реакцията на Соко. Знам, че не ти е леко, но разкажи ми, моля те. После и аз ще ти отговоря на въпросите – увери ме тя
Тука си признавам че вече Ная ме засече неподготвен. Малко помълчах но после събрах сили и заразказвах:
- Ами какво да ти разкажа, я? Яна и Боян тръгнаха да ходят година след като тя дойде да скача. Бяха много готини, всички им завиждаха. Тя беше много живо момиче. Караше кола с бясна скорост. И тя имаше жълта Ямаха… Но мааалко по-нисък клас от твоята. Скачаше без страх с парашута. Скачаше и с крило. Висеше с часове във въздуха. Голям майстор им беше на въздушните течения. Много се харесваха със Соко. Това пиле сякаш разбираше кой, кой е и след Боян най-много си играеше с Яна. И тя, както и Соколов го хранеше от устата си във въздуха. Отиде си много нелепо от този свят. А много й се живееше. В компания беше като огън. Ама на - съдба! Много тъпо се получи! Тя караше какво ли не! И то как!? Но един ден взема да премести тротинетката на едно детенце в базата. Качи се върху нея, плъзна се по алеята, но задра в някакво малко камъче на асфалта. Залитна и падна. Всички прихнахме от смях. Най-бясната скачачка и шофьорка да катастрофира с тротинетка. Майтапехме я до самия й край! Явно обаче е имала нещо ненаред в кръвта. Докторите казаха, че е получила няколко масивни инсулта във въздуха вследствие на мигриращ тромб, откъртил се от раничките й, най-вероятно причинени от инцидента с тротинетката. Гибелта й помня я до днес… И ще си я помня - цял живот! Много грозна гледка. Боян беше вече скочил и помагаше на един ошашкан новобранец. Яна си летеше в свободен полет над всички от групата. Играеше със Соко. Хранейки го от устата си. Аз ги наблюдавах от самолета и им се радвах. Изведнъж Яна се сгърчи. Тя обаче често правеше какви ли не маймунджилъци във въздуха. За това и на първо не обърнах грам внимание. Познах, че става нещо по птицата! Соко започна нервно да кръжи около нея. И то по много особен начин. Сякаш искаше да кацне отгоре й. Но не го правеше а само я кълвеше по каската. Също както и тебе последния път. Никога не го бях виждал да прави така. Тогава и разбрах, че нещо не е наред. Взех бинокъла и погледнах през него. Направо не ми се говори. От красотата и чара й не бе останало нищо. Имаше тежка двустранна пареза на лицевите мускули. Лицето й беше изкривено до неузнаваемост. Може би Соко точно това е видял. Последваха нови гърчове. Това момиче обаче бе кораво човече и искаше да се бори за живота си докрай. Ръцете й сигурно са били вече с ограничен ход. Но тя с помощта на едната избута другата до ръчката за отваряне на парашута. Постави проволката в устата си и с последни сили със зъби я изтегли с рязко движение на главата си. Парашутът се отвори - много късно, но се отвори! Тогава Соко се мушна под него и какво е ставало под купола, нямаше как да видя. Бяха вече много близо до земята. Само осъзнах, че на практика пилето я изпрати чак до долу. При това късно отваряне на парашута обаче нямаше как да няма травми по тялото. Обадих се на наземната станция да пратят веднага линейка и да я чака. За съжаление до земята тя вече беше свършила. Освен с обаждането с нищо не можах да й помогна. Между другото, това така подробно за първи път го разказвам на теб. На Боян му го спестих. На полицаите също. Докторите казаха, че не се е мъчила много. Сега нали ти е ясно какво ни причини - и на Боян, и на мен - с опита си за самоубийство точно по този начин. Може би и затова аз го преживях по-тежко от Боян. Защото той няма представа за агонията на Яна във въздуха. Да - той видя теб. Но ти само се изпружи като ударена от ток, когато Соко дойде при теб. А както вече казах нейните гърчове бяха грозно нещо. Не че ти беше неземна красавица, летяща без парашут към земята. Да не ти казвам, как се чувствах, представяйки си те размазана на тревата в полето. Както и оная гадната процедура в моргата по разпознаването. Просто всичко пак ми мина пред очите. Честно да ти кажа, понеже сега научавам за болестта ти, трябва да ти се извиня!
- Защо?! – попита учудено Ная.
- Защото до ден днешен си мислех, как ти си някое влюбено куку. Даже тогава казах на Боян да не се напъва чак толкова да те спасява. Сега вече те разбирам! Но е добре и ти нас да ни разбереш защо се държим хладно с теб. Ако трябва да съм откровен, още съм скептично настроен към версията ти. Никога не съм чул или чел някой да се е излекувал от левкемия с парашутни скокове. То ако ставаше така лесно, пред базата сигурно щеше да има опашка ехее до оная топола. А аз по цял ден щях да ръся онкоболни над полето. Така че не ми се обиждай! Много си ми симпатична! Но нали знаеш, че аз съм най-приземеният пилот в областта.
- Знам!
- Ето! Щом го знаеш… Значи трябва да се досещаш, как с нетърпение чакам да ми разкажеш твоята версия за оздравяването ти – казах аз и спрях до тук, но вече май бях прекалил.
Защото като я погледнах, а то на горкото момиче очите й бяха догоре пълни със сълзи. Но успя да се овладее. Даде ми знак да почакам малко и излезе. Бръкна някъде под седалката на мотора. Викам тая или ще ходи да се нареве, или ще избяга. Да, ама не. Върна се след две минути, носеше някакви бумаги. Извади и един таблет последен модел от раничката си.
- Ето, Мишо, заповядай – каза тя и бутна бумагите пред мен и се зарови в таблета.
Погледнах книжата. Бяха от няколко онкоболници. Там пишеше нейното име. Епикризата не я разбрах. Щото то тези докторя пишат с малкия пръст на левия си крак. Но копията на направленията за химиотерапия ги разбрах. Думата левкемия под името Ная също прочетох ясно... На таблета имаше и снимки след първите й химиотерапиите. Бяха грозни. Ная беше без коса, мигли, вежди, с напукани до кръв устни и с дълбоки сенки под очите. Трудно можеше да я познае човек. Нещо сякаш ми приседна на гърлото – не лъжеше момичето, наистина е било много болно.
- А ето тук, Мишо, изследванията след инцидента. За една година съм направила два магнитни резонанса, два пет-скенера и със сигурност съм дала три банки кръв на малки порции за изследвания и... Няма и следа от рака. Всички доктори са в шах. Пращали сме изследвания в три независими лаборатории в Европа, САЩ и Израел и експертизите показват, че няма рак. Никой не вярва и ще се изпокарат къде е грешката - в предната диагноза или сега. Честно да ти призная, само аз, родителите ми и приятелите ми сме доволни, че съм здрава. Всички останали доктори имат по едно голямо „НО” в устите си. Говорят за ремисия в латентен вариант. Какви ли нещеш други всякакви научни и полу фантастични неща. Но никой от тях – светилата в медицината не може да си обясни или да ми обясни на мен защо и как съм жива, че и здрава. Затова искам да разбера някой и друга подробност. Най-малкото, за да знам какво да очаквам за себе си в бъдеще. Готова съм да изслушам упреците на всеки. Готова съм да поднеса извинения на всеки, който е бил до мен по някакъв начин. Така, както ти казах, че направих с духа на починалата баба Яница. Именно и за това исках да говоря и с теб, и с Боян – завърши тя и ме погледна с някакво настойчиво очакване.
- Ами много просто! – направих се на компетенция аз - Химиотерапията е победила рака. Какво толкова чудно има?
- Не е така, Мишо! Последните контролни изследвания съм правила три месеца след последните вливания - резултатите бяха изключително лоши. Дори, без да знам, са били посъветвали нашите да търсят вече връзки в заведение за палеативни грижи. Записах се при вас с три лабораторно потвърдени резултата за диагнозата си. И тя беше с прогноза смъртен изход - до една година. Вярно, има случаи на това рак да се появи отново в подлагал се на химиотерапия човек. Но такъв случай човек с явни негативни резултати да се оправи отведнъж от само себе сиии ... да - може и да има! Но аз лично не съм чувала. Сигурна съм обаче в това, че ако има някаква промяна в положителна посока, то тя е станала там горе! В небето! Там и тогава при онзи скок. Затова и ровя за подробности – спря за малко тя и пак ме погледна с онази си настойчива очакваност, която отново срита мисловната ми ленност в седалището поради което и реших да се включа в темата:
- Наичка ако искаш с нещо в идеен план да помагам, защо не започнеш с това да ми разкажеш какво се случи с теб и Соко – опитах се да отклоня малко темата встрани аз - Защото за разлика от оная случка… Гибелта на Яна имам в предвид… То тебе и Соко ви наблюдавах през цялото време с бинокъла. И то до последно. Да! Така и не разбрах какво точно става. Но поне имам ясен спомен за действията ви. Така че първо направо си ми кажи какво се случи според теб!
- Ще ти кажа. Въпреки че не съм убедена, как и докъде ще ми повярваш.
- Нищо! Опитай!
- Вече ти споменах какво ми беше казала циганката.
- Каза, но я ако обичаш пак ми припомни!
- Да летя в ято от големи лястовици и по-точно тя ми каза „Ако не почувстваш промяна и се подадеш на страха си, ще умреш в тежка агония от болестта.” Това ми отекваше в главата, след като преминах по средата на ятото големи лястовици и нищо съществено не се случи. И нищо не почувствах. Имах готовност за този вариант. Казах си: „Нормално! За пет лева толкова - поредната лъжа!” Но отдавана бях решила ако стане така, да приключа със себе си на всяка цена. Под яката си имах и капсула със стрихнин. Мислех да я глътна веднага след като ятото бързолети се разлетя встрани. Но повярвай! И на мен ми се живееше. И то не по-малко от сега. Тогава обаче сякаш до някъде се бях предала от изнурителната борба с рака. Толкова мъка, трудности и търпение по вливанията. Толкова труд с тези курсове… Толкова психическо усилие за преодоляване на страха ми от височини… И накрая какво - пак нищо. От мъка се свих на кълбо и се разплаках. Имах доста време до земята. Знаех, че така свита ще падам по-бързо. А при удара няма да имам никакъв шанс да оцелея. А после не знам как и защо, но в един момент цялата ми душевна вяра в живота сякаш изригна, заливайки ме с парещо изгарящи мисли на надеждата… Че няма то просто така да бъде погубен един живот… И няма как всичко, което съм изтърпяла и сторила до този момент в живота си да е без значение… Иии... И си реших наум направо да закрещя с възмущение и с молба към Безкрая на Вселената за помощ.
- И как го направи това с крясъка – молба!?
- Ми така – затвори очи белокосата ми събеседничка и продължава - Стискам клепачи и започвам да викам! Помощ! Помощ! Помощ! И не знам ще ми повярваш ли, но точно миг след третия ми душевен крясък нещо задращи по каската ми. Много се изплаших. Като отворих очи - а то Соко. Аз никак не го обичах. А той явно усещаше и единствено при мен от всички курсисти не идваше във въздуха. Но защо точно тогава дойде при мен и досега не знам. Много ме изплаши - честно. Най-малко него очаквах да видя. Но пък изведнъж ме блъсна мисъл в главата: „Ама да! Ето я птицата спасителка, точно както каза гадателката...”После Соко застана пред лицето ми и ме погледна последователно ту с едното, ту с другото око. А те и двете блестяха много странно. Почувствах се така, сякаш някой насила ми разшири зениците до краен предел. Тогава и си пуснах ръцете и развалих кълбото. Много странно, но всичко, що бе мускул, омаля. Накрая той ми застана точно в анфас. Клъвна ме много силно между веждите. Мисля, че се води трето око това място. И ме погледна в упор едновременно с двете си очи. Е! Това си беше ужасно болезнено. Все едно че две светкавици в синхрон ми блеснаха в очите. Всичко ми се наелектризира. И сякаш че нещо или по-скоро някой се втурна в мен със страшна сила. Нещо като електрошок беше. Всичко се случи за някакви си милионни части от секундата. Но най-странното е че след това ме обзе още по-неистово желание да живея. И даже сто пъти съжалих, че не си оставих поне резервния парашут. Тогава за втори път прозвучаха и думите на циганката: „Мъж, птица и нещо друго ще се опитат да ти помогнат, но само ако ти им позволиш. И знай! Каквото и да се случва, прави това, което имаш като вътрешен усет, че ще ти помогне да оцелееш в синевата. А то оцелееш ли в небето и ще се и оправиш.” Тогава и разперих ръце и крака в желанието си да забавя падането Искаше ми се като Соко и аз да мога да полетя. Ако може даже и да се приземя, без да умирам. Знаех, че е невъзможно! Но много силно го исках в този момент. И на ум отново закрещях към Безкрая на Вселената: „Помощ! Помощ! Помощ!” Да ама нищо не последва. Нямам идея защо, но тогава се сетих и за невероятното чувството за хумор на баба ми Яница. То не я напусна и на смъртния й одър. И като за последно извиквайки образа на лицето и в ума се усмихнах сама на себе си. Но пък страшно ми се прииска да съм смела като нея казвайки си: „Права се оказа бабката от площада! Птицата и страшното вече бяха при мен! Но горката старица нещо е недовидяла в предсказанието си! Щото птици и страхове в едно безбрежно небе все от някъде може и да долетят… Но мъже едва ли се срещат чак толкова често!” И тъкмо си мислех дали е разумно трети път да крещя наум за помощ, когато нещо ме блъсна отзад и някой ме сграбчи! Изтръпнах! Стиснах здраво очи. Не знаех какво е! Първо си помислих, че съм се обърнала по гръб и това е ударът в земята. А така сграбчва Смъртта. Но когато куполът на парашута изплющя над главата ми, разбрах, че съм все още жива. И още и че най-вероятно някой ме спасява. По силата на ръцете, които ме държаха, се досетих, как може би това е мъж. Но чак на земята видях, че е Боян – спира за малко разказа си моята събеседничка поглежда ме в очите и рязко сменя интонацията на гласа си от разказно емоционална в нежно умолителна - Мишо, извинявай за всичко, което съм ти причинила. Моля те да ми простиш! Но виж, нали знаеш, че жените имаме нещо като интуиция. Та точно тя ми подсказва, че единственият неизвестен детайл от пророческите думи на гадателката, онова загадъчното – Нещото, за което тя говори…. То това Нещо остава скрито точно или някъде около Боян. Не искам да те убеждавам в неща, на които нямаш вяра, но досега всичко, което е казала онази жена, се е развило приблизително или по подобен начин, както го е казала. Така че ще моля да ми съдействаш за среща със Соколов.
- Добре де, ще гледам да уредя една среща, но не ме припирай! Не знам кога ще стане. И ще те моля да ми изпратиш копия на снимките и епикризите по електронната поща. Ти докога си тука? Не се бъркай, аз черпя!
- За три месеца като за начало. Работя по един проект. Така че имаш време да го навиеш да се срещнем. Пощата ти нали е същата, пращам ти ги ей сега. Всичко го имам тук в таблета. Благодаря за почерпката! Искаш ли да те откарам донякъде? – попита тя.
- А, не, не, не, благодаря! Много мило от твоя страна, но малко множко ми дойдоха и спомените, и емоциите, и информацията, и пророчествата. Пък и тази напитка, дето я пиеш, май действа мотовъзбуждащо. Знам ли на кое колело ще подкараш тоз жълтия дзвер. Благодаря! Ще походя пеша да се поразсея малко!
- Глупости! Това, което пия, е айрян! Мишо, ти си непоправим зевзек - усмихна се тя. – Разчитам на теб, така да знаеш - прибра си нещата в раницата и както и предположих, излетя с мръсна газ от паркинга.
Само като я видях как прекрачва мотора и как потегля си помислих:
„Ха признай си Мишок сега, това някаква нова Ная ли е, или си е възкръснала Яна с друго лице и име?!”
И те тогава нещо ме жегна между очите защото се сетих, че и Яна беше зодия близнаци. Ми да! Нали и затова я майтапехме, как е луда като за двама... Пак някаква случайност явно!
Срещата обаче се оказа голям зор. Поне като мероприятие което трябва да организирам. Боян се инатеше. За нищо на света не искаше да се среща с Ная. Не можех да си обясня защо. Разказах му всичко! Показах му и епикризите, и снимките от болния и период. Но той наистина не искаше да склони. Замисли се само, когато му подхвърлих за това, колко много Ная ми е напомнила за Яна. А и още вметнах как и двете са една зодия - имаха три дена разлика в рождената дата. То това си го знаехме от егенето при регистрацията в клуба. Ма тогава кой да обърне по-така внимание и на тази случайна случайност, я? Та той каза, че още ще си умува.
Вече бях загубил надежда и мислех да се обаждам на Ная, че няма да стане нашата работа, когато няколко поредни случайни случки – както взех да ги наричам от тогава, промениха хода на събитията.
Пием си ние кафе с Боян в барчето на базата. Влиза един стар наш курсист, дето сега живее в Канада, че затова му думаме Канадеца. Не се беше вясвал в България поне от четири години. Че въпросният елемент е повече от усмихнат и направо идва при нас. Още не е седнал и ни заговаря. Всъщност той беше старото гадже на Яна. И лично той я доведе в клуба. Но после нещо се сдърпаха, щото Канадеца си намери някаква ученичка, която яко му беше завъртяла главата. Както и да е. Че подхваща я той:
- Ей, момчета, точно вас търся. Донесъл съм ви едни парички за спонсорство. Благодарност за това, на което ме научихте. Сега донякъде с това си вадя хляба в Канада. Кажете, моля ви се, къде да ги внеса и да оформя документ за дарителство.
- Ей, Канадецо, ти нали два пъти вече ни дарява? Много си щедър. Благодарим ти! – отвръщам му аз.
- Нищо не съм ви дарявал досега. Нещо сте в грешка. Някой друг е бил. Сега ви ги нося на ръка. Нали знаеш колко обичам банките, таксите и всичките им ишмари.
Двамата с Боян се спогледахме, защото си мислехме, че той е спонсорът. От счетоводството ни казаха, че е от канадска банкова сметка и ние си помислихме, че е той. И така и така бе при нас решихме да го почерпим за доброто намерение и да му обясним какво да стори. Канадеца знаеше за връзката на Боян и Яна, но я прие нормално с думите, че Яна му идвала в повече като темперамент. Точно му обясняваме къде какво трябва да напише и направи и на вратата цъфна оня, птичарят от организацията за защита на птиците. Оня дето на мен ми изнася лекция за бързолетите преди време. И щом ни вижда и се провиква:
- Абе братлета, къде се криете? Два дена ви търся! Защо не си вдигате мобилните? Имам новини за вас. От някаква канадска организация за защита на местните видове птици получихме пари със специално предназначение. Не знам откъде са научили, може да е от нета или отнякъде другаде, Май някой от тука им е пратил материали и снимки с вашите циркаджилъци във въздуха. Парите обаче са преведени с договор под условие. Трябва да направим филм за вас двамата и за Соко. После те щели да го излъчват в Канада. Обещават и десет процента от приходите на филма. Които можем да си поделим като организации. Имам в предвид съответно вашата база Есктремал и нашето сдружение за защита на птиците.
А Канадеца се усмихва и казва:
- Брей, момчета, много сте станали известни бе. Уж криза, па при вас спонсорите валят като пролетен дъжд. Ей, момци, да не сте назначили онова огън момиче Яна да ви е пиар на базата? Само тя може да ви докара толкова нещо в тази тежка ситуация – изръсва Канадеца, което лично на мен идва да ми покаже, как със сигурност той не знае нищо за кончината на момичето.
- Яна я няма вече в базата. Така че не може да е тя – стросна му се на мига Боян.
- Е хайде де братле, не се стягай сега! То между нас било к’вото било! Как така да я няма? Преди две седмици само дето не ми отнесе огледалото за странично виждане. Там като идвах да ви търся. Гледам, купила си е още по-наточена Ямаха. Пак жълта. Ама по-висок клас. Нооо… много я юрка, ша знаеш. И Бояне, да внимаваш, щото след като мина покрай мен както само тя си умее, я видях да сваля Мишо в едно барче. Много задушевен разговор водеха. Сигурно го уговаряше да бъде Дядо Коледа, щото се беше дегизирала като Снежанка – врътва два пъти три пъти китки като моторист Канадеца изхилва се мазно, и се отправя към деловодството.
Още на място с помощта на птичаря, неговата и нашата счетоводителка установихме, че преведените суми като спонсорство за базата преди време и сегашният превод на сдружението за опазване на птиците са от една сметка. Разбрахме се с момчето какво ще правим за филма. То си тръгна и така останахме със Соколов насаме. Нооо на мен пак нещо не ми се връзваше - уж писмото от канадско сдружение за птици, а сметката друга. И ако спонсорът не е нашият човек Канадеца, кой е тогава. Споделих това с Боян и той рече:
- Мишо, май ще излезеш прав. Случайностите станаха прекалено много, за да са само случайности. Три канадски превода, един Канадец носи пари в брой... И май си прав и за приликата на Яна - лека й пръст, и на Ная. Щом Канадеца обърка Ная с Яна, при все че последната му е била и гадже значи май наистина е така, както казваш! Досега все си мислих, че ти, пък може би и аз си въобразяваме, защото сме пристрастни към ситуацията. Но фактът си е факт - има много голяма прилика между двете. Но и двамата с теб знаем, че тази прилика се е засилила неимоверно след инцидента. Явно има какво да изясняваме. Кажи на Ная, че приемам да се срещнем. И че ще се видим в удобно за нея време.
Оххх - олекна ми.
Още през деня се свързвам с Ная. Срещнахме се тримата пак в онова барче. Боян обаче определено ни изненада - първо закъсня с десет минути, което много рядко му се случваше. После ни каза, че отиваме в тях, имал нещо за нас. Оказа се, че с помощта на един негов познат се е свързал с човек вещ по по-особените неща, както самият Соколов се изрази. Направил този жест, защото в цялата ситуация той най-много се е инатил, но като разбрал как стоят нещата с Ная, решил да прочете това-онова и да не е такава твърда консерва в разбиранията си за света.
Та седнахме в тях, запознахме се с мъжа. Ако го видех на улицата, бе пълен абсурд да позная, че е такъв капацитет. Беше много обикновен човечец. Той ни помоли всеки да разкаже всичко от своя гледна точка.
В начало разговорът тръгна тежко, но после нещата влязоха в релси. Двамата с Ная разказахме как стоят нещата около нейния инцидент всеки от своя ъгъл на визия. Ная допълни мотивите си със страховете и пророчеството на жената. Аз разказах от моя ъгъл на зрение нещата и някои подробности по кончината на Яна.
Дойде ред на Боян.
- Само той не се е изповядал и си къта тайните. И с нас е така, нищо не ни казва - закачих го аз.
На Боянски му беше зор с изказа, но започна скастряйки ме:
- Добре де Мишок, стига си се зевзечил. Ти нали все ме питаше защо съм бил цял ден блед след бабката.
- Аз си питах ама то има ли кой да ми отговори я! – отново го подкачам аз.
- Ами Мишок тя ми нареди все едни неща, дето са доста трудни за разбиране. Каза ми например, че душата на моето момиче не е мястото си. Останал била между земята и небето. Не знам какво значи това, но тогава много се притесних. Спомена, че е станало така, защото много й се живеело. Уверяваше ми, как Яна си е намерила спасител в небето. Каза още, че ако спра да се инатя и да робувам на старите си разбирания за света, може да открия част от нея като душевност някъде другаде. Ама къде е това другаде не уточни. Поиска си пет лева. Аз й дадох 20. Казах й, как ако си искам момичето не го искам да е на части, а цяло. Тя се усмихна и ми отвърна: „Щом съм толкова щедър, ще ти кажа и още нещо! Една душа ще направи опит да си отиде от този свят! И то по непозволен начин. Спасиш ли я, ще спасиш и лутащия се дух на твоето момиче! Но само духа! За онази и точно душа - е вече късно!” После премигна няколко пъти махна с ръка и прошепна, че засега това ми стигало. Прекръсти се, прекръсти ме и се обърна настрани.
Щом Боян приключи с разказа, всички обърнахме очи към непознатия мъж. Той почти през цялото време гледаше в една точка. Или току се вторачваше задълго в Ная. Сякаш й правеше надлъжен и напречен разрез. После се усмихна, допи си кафето и започна да обяснява.
- Първо ще започна от най-важното. Ная, може да си сигурна, че няма и следа от левкемия в кръвта ти. Мисля, че мога да потвърдя резултатите от лабораторните изследвания, и то със сигурност.
Няма нужда да разказвам какво беше лицето на Ная след тази реплика.
- Другото ще ми е малко по–сложно да обясня. Явлението е популярно в средите на езотериците като прикачена душа. Само ще припомня за триадата Дух Душа и Тяло. Колкото до прикачените души - това е ситуация, в която две души, битуват в едно тяло. Нещо като два жълтъка в една черупка. Или примерно сиамски близнаци, но погледнато в душевен план. Мисля, че не е необходимо да конкретизирам имената - нали? Мисля, че е станало така. Яна се е борила до последно за живота си и много й се е искало да живее. Били са доста привързани със Соко. В нормалната си форма на привързаност между човек и животно, разбира се. В последните мигове от жизнения си път душата се компресира, ако мога така да се изразя, и с помощта на духа си отива там, където й е мястото. В този случай душата на Яна не е поела по пътя си, а се закачила – влязла е в Соко. Има такива случаи. Не са чести, но се срещат – наричат се прикачания на човешки души към животни. Част от Духът по полярно сред масите като Душа й е бил там до момента, в който му се е отдало случай да се прехвърли в човешко тяло. Процесът е нещо като това да компресирате паметта на целия си харддиск в една миниатюрна флашка, а после в подходящ момент да го прехвърлите в голямото тяло на новия си компютър. Погледнато в духовен план, това е наказание за Ная! То й е дадено (ако може така да се каже), че се е поддала на желанието си за самоубийство, което е била замислила. Но пък е получила амнистия или форма на награда като втори живот, че до последно се е борила. И въпреки първоначалния и пъклен замисъл в последствие се е разкаяла и е търсила начин да оцелее. При такива екстремни ситуации някои души не издържат на напрежението. Все пак ракът, най-грубо казано, и той душа носи. Така или иначе той представлява група клетки с един и същ генетичен набор, които образуват нещо като клетъчна общност. Макар че докторите я наричат тъкан или образувание. Ако обаче тази общност бъде подложена на терор, тя или загива, или се изтегля в посоката, от която е дошла. Това е и целта на всяка химиотерапия или лъчетерапия - за съжаление в много случаи неуспешна. Както и предположих в началото, ракът няма как да е оцелял при тази душевна инвазия, осъществена във въздуха в тялото на Ная. Имам предвид, че генетичните структури на рака в нея са били настроени единствено в съпоставимост с тези на душевните импулси на Ная. Другите - тези на Яна, които са влезли силово в тялото там горе в небето по време на скока - вече са му дошли в повече. Както и другите фактори около случките, които разказахте. Мисля, че и косата не е побеляла само от страх от смъртта. Просто общият стрес за тялото на Ная от това духовно нашествие, ако може така да се каже, е дошъл силничък и за самото него. Но така, както охарактеризирахте темперамента на Яна, не се учудвам.
- Искате да кажете, че сега съм две в едно, така ли? – прекъсна пояснителния монолог Ная.
- Да, може и така да се каже - две души в едно тяло. Но то за зодия близнаци не е необичайно. А кой каза, че и Яна е била близнаци? Шегувам се, естествено – отговори човекът. – И моите уважения, младо момиче, че сте се наели изобщо в такава ситуация да тръгнете на този вариант. Мога да ви гарантирам, че наистина и другите фактори, за които споменах, а именно екстремният режим, в който сте поставили болестта в тялото си, се е оказал пагубен за нея. Преместването от старото местоживеене, изцяло новият начин на живот, упорството по преодоляване на фобията от височина, ако щете дори премахването на терзанието, че някой ви е виновен за болестта, както в началото сте смятали това за баба си – всичко това ви е помогнало да промените из основи ценностната си система, както и духовния си и душевен мир. Може да звучи парадоксално, но това не се харесва на нито една болест. Дори и на такава упорита гад, каквато е левкемията. Нито една болест не обича хармонията и душевния мир. Ама те и затова са болести де!, Да създават хаос и да нарушават хармониите ни като Дух Душа и Тяло. Те така и ни побеждават. Е, вярно, не сте били сама в борбата си, но това вече е Съдба. Намерете начин да се разбирате с новата си същност. Вече мога да ви кажа, че сте същинска зодия близнаци. Или сте нещо като Ана-Мария, само дето сте една истинска Ная-Яна.
Ная се беше просълзила и аха да се разридае. Не исках да гледам разплакани красиви очи и се намесих, както аз си знам.
- Извинете, искам да попитам, а ако този, дето стои тук до мен – и посочих Боян, - е бил интимен с преждесъществуващия комплект Яна и тялото й, то сега автоматично ли получава правото да ходи с новия комплект от дух, душа и тяло на Ная–Яна. Или не е задължително? – заинтригувано зачаках отговор аз, забравил за факта, че съм седнал между Ная и Боян.
Е, на момента отнесох няколко зад врата от Боян и два-три удара в рамото от Ная. Всички се разсмяха. После всеки си зададе въпросите. Беше много интересно. Но приличаше на лекция и аз не запомних всичко, за да ви го разкажа. Но мисля, че най-важното ви го казах. Това, което запомних, е, че Боян разреши на Ная да скача пак с парашут и да се опита да благодари на Соко, като лично го нахрани във въздуха.
След разговора всички отидохме да се черпим за здравето на Ная в една кръчма. Пътьом минахме покрай циганката на площада. Ная й даде две монети по един лев и й мушна в ръката доста обемиста торбичка. Ама не каза какво имаше вътре. Боян също се отчете. И аз, да не остана назад, й дадох два лева. Тя ме погледна въпросително и попита:
- Това за какво ми го даваш бре, момче? Аз на теб още нищо не съм ти гадала.
- А, благодаря, благодаря. Боян го прати да търси духове в небето, Ная я прати да лети с бързолети, ако мен ма пратиш да плувам с пингвините на полюса, от къде ще си купувам полярна екипировка – пошегувах се аз.
Бабата ме позагледа, позагледа - вторачи се за близо двадесетина секунди в лицето ми, та чак ми стана скомино на веждите, и каза:
- Ми с пингвини не знам дали ще те пратя да плуваш, ама с друго може и да поплуваш. Най-късно до две годин’ ще дойдеш да ме питаш за твои неща. И няма да си сам. И няма да ти е леко. Ама това сега от главата ти е още надалеко. Ма то времето понякога бързо лети, по-бързо дори от това, което си мислиш. Ама за два лева засега толкова! И след две години, като се запътиш към мен, бутилка червено вино да ми носиш, иначе нищичко няма да ти кажа, колкото и пари да ми даваш.
- Добре, добре! Аз не ходя по гледачки, но вино ще ти донеса, ако дойде ред да си говорим за мен. Няма да забравя – обещах аз и честно да си призная, няколко мравки се поразходиха по гърба ми.
- В това съм сигурна, момче, няма да забравиш или ако си забравил, бързо, бързо ще се сетиш – каза тя и се обърна към нашия човек.
След това се разделихме по живо-по здраво. Но от всичко това ми стана ясно, че никак не е случайно, когато повече от няколко случайности се струпат за кратък период от време около някое случайно събитие или около няколко случайно събрани от съдбата хора. Ако нещо ново случайно и интересно се случи около нас, мога пак случайно да ви го разкажа.
© Ригит Все права защищены