Сол и пудра захар

Клоните на младата дюля докосваха лозата, натежала с плодове. Кехлибарният цвят на гроздето блестеше под горещото августовско слънце. Жегата загряваше дебелата ламаринена шапка на лятната кухня. Ясемин, седнала на малкото си столче, рисуваше най-близката чепка грозде. Вентилаторът бръмчеше зад нея и развяваше дългите катраненочерни кичури на детето. Мухите кацаха по узрелите плодове на овощната градина и заглушаваха в хор звука, идващ от въртящата се перка.

 - Oф, нахални мухички, не кацайте по натюрморта ми! Или искате да ви рисувам и вас?! Добре, съгласна съм, но не мърдайте, стойте си там, палавници такива! - скара им се малката художничка.

 - Ясемин, с кого говориш? - чу се гласът на бабата, идваща от мазата с куп тави в ръце.

Зелената тензухена кърпа с фина дантела криеше скоро боядисаната ù коса, очите ù изглеждаха по-зелени, откраднали си от цвета на забрадката ù. Стръкче латинка красеше дясното ù ухо. Какво имаше в този ден, та баба ù така шеташе, като че ли е празник? Даже закуската тази сутрин бе просто намазана филия с масло и мармалад от ягоди.

 - С мухите си говоря, бабо, казвам им да стоят мирно, че да ги нарисувам! Но те хич не ме слушат! А ти какво правиш, бабо? - обърна глава към жената внучката.

Къймет остави тавите в коритото на голямата чешма и прескочи цветните лехи за по-напряко. Седна до внучето си и надникна в блокчето и за рисуване.

 - Оооо! Колко красиво грозде си нарисувала! Браво! Но тези мухички... не са ли излишни?

 - Хммм, аз мислех да нарисувам само гроздето, но те не ме оставиха на мира, бабо, така че аз в момента рисувам портрет на мухите! - весело се пошегува момиченцето.

 - Браво! Като истински са! - рече бабата, посочвайки кацналата муха. Изведнъж мухата политна и бабата ахна уж изплашено. - Та това е жив портрет, Ясемин!

 - Ха, ха, да, бабо! Като свърша тази картина, ще дойда да те нарисувам и теб! - обеща художничката.

 - Ох, дете, днес няма да стане, имам много работа!Утре става ли?!

 - Каква работа имаш, бабо? Баклава ли ще правиш? - попита детето, поглеждайки десетината кръгли тепсии върху чешмата.

 - Днес ще "солим"сестричето ти, дете!

Ясемин остави пастелчето в кутията и погледна баба си учудено.

 - Как така ще я солите, бабо? Защо?!

Къймет се засмя и ущипа пухвата бузка.

 - Това е обичай, дете, всички бебета се "солят''.

 - И аз ли?! - шокирана подскочи от мястото си внучката.

 - И ти, и майка ти, и аз, и всички сме "солени'' като малки.

 - Как солени, бабо, като рибата, дето татко соли и закача на въженце ли?! - това, което чу преди малко, напълно обърка детето, сбръчкало вежди, си се представи на  въженцето, цялата в сол и по нея кацаха нахалните мухи! Потрепери.

 - Бабо! Защо сол? Ти казваш, че съм сладка като захар, да не би вместо със сол да сте ме къпали със захар?! - философстваше детето, не искащо да се примири със солената баня в ранното си детство.

 - Когато бебето стане на 3-4 месеца, в коритото за баня се слагат шепи сол, къпем бебетата със солена вода, за да не мирише кожата им, като пораснат! Искаш ли тази вечер ти да сложиш солта в коритото?

Ясемин погледна разбиращо баба си, след което зарови носле в лакътя си и подуши кожата си.

 - Мммм, мириша хубаво, на алантоин, бабо!

Къймет прегърна внучето си и зацелува голите ръчички.

 - Хммм, сега наистина се замислих дали не обърках твоята солена баня с пудра захар, дете? Толкова си сладка!!!

Мухите, като че ли чули сладките думи на бабата, нападнаха детето.

 - Стойте си на мястото, мушички! Не разваляйте позата! - закънтя звънливото глаcче.

Една презряла круша падна върху горещата ламарина и се търкулна надолу към масата.

 - Я бабо, още някой иска да влезе в натюрморта ми!

 - Аз мисля, че иска да влезе в стомаха ти, а?! - взе крушата бабата и я лъсна в мекия плат на летните си шалвари, след което я подаде на малката художничка.

 - Бабо, защо винаги падналите круши са по-вкусни?! - захапа сочния плод детето.

 - Защото падат, когато са узрели, а не когато ние решим, дете - обясни Къймет.

 - А аз си помислих, че мухите ги гъделичкат и за това! - кикотеше се Ясемин.

 - Така ли мислиш, я да видим дали се гъделичкаш и ти, малко плодче! - погъделичка хълбоците ù бабата.

Късно вечерта се събраха жените от махалата. Всяка носеше дар за бебето. Ясемин бе седнала до кошчето на Кезибан и люлееше будното си сестриче. Малките ù дръпнати очи  гледаха ококорено, сякаш знаеха, че днес е време за "солената баня’’.

Голямото сиво корито бе сложено в средата на стаята, на единия му край бе сгъната дебела розова хавлия. Вуйна Фикрие донесе кофата с топла вода и я изля в коритото. Ясемин наблюдаваше този странен ритуал с интерес, а и тя щеше да участва във важното дело след малко.

 - Хайде, Ясемин, сложи солта във водата, дете! - рече бабата, взела голото бебе в ръце.

Ясемин взе кутията в ръце и клекна до коритото, отвори пластмасовия капак и изcипа всичката сол във водата. Задоволството грееше в очите ù, наведе се до ухото на бебето и прошушна:

 - Кезибанче, ти ще бъдеш най-сладкото сестриче, размених кутиите със сол и пудра захар, бебче! Това е тайна!

Къймет се усмихна, гледайки побелялата вода в коритото, извади от пазвата си торбичка със сол и изсипа две шепи в коритото, знаеше, че Ясемин бе сложила захар вместо сол. Това бе сестринска обич, която щеше да къпе сърцата на сестрите цял живот.