Оня ден седнах и пия бира на една ограда до СОУ Любен Каравелов. Край мен минаваха хора, минаваха трамвай, минаваха кучета, котки, минаваше целият свят и всичко беше едно такова безтегловно. Не знам как да го опиша. По едно време, на ъгъла до кръстовището гледам Младен - лудия. Ръкомаха пак на колите, като регулировчик се изживява от двайсет години. Маха им, прави знаци с ръце да намалят скоростта. Те пък му правят знаци с ръце отвътре, че не е добре, той не се сърди и продължава да маха. Чувал съм, че са го били и то неведнъж. И изведнъж ми се дощя да ида при него и да го почерпя нещо. Ей така ми се дощя просто. Той бе един такъв слаб, изпосталял, с едно бежово манто, посред юли в жегата. Потен, изморен от тежкото ръкомахане и грижа, неясно за мен каква, но истинска грижа за тия автомобили, да намалят скоростта. Стана ми жал. Отидох, пресякох, потупах го и го дръпнах настрана. Казах му:
- Младене, я ела, мой човек, тука до магазина да идем. По бира ще взема и малко салам. Почини малко ...