Оня ден седнах и пия бира на една ограда до СОУ Любен Каравелов. Край мен минаваха хора, минаваха трамвай, минаваха кучета, котки, минаваше целият свят и всичко беше едно такова безтегловно. Не знам как да го опиша. По едно време, на ъгъла до кръстовището гледам Младен - лудия. Ръкомаха пак на колите, като регулировчик се изживява от двайсет години. Маха им, прави знаци с ръце да намалят скоростта. Те пък му правят знаци с ръце отвътре, че не е добре, той не се сърди и продължава да маха. Чувал съм, че са го били и то неведнъж. И изведнъж ми се дощя да ида при него и да го почерпя нещо. Ей така ми се дощя просто. Той бе един такъв слаб, изпосталял, с едно бежово манто, посред юли в жегата. Потен, изморен от тежкото ръкомахане и грижа, неясно за мен каква, но истинска грижа за тия автомобили, да намалят скоростта. Стана ми жал. Отидох, пресякох, потупах го и го дръпнах настрана. Казах му:
- Младене, я ела, мой човек, тука до магазина да идем. По бира ще взема и малко салам. Почини малко.
Той ме погледна и като дете каза:
- Добре, обаче наместо бира един сладолед искам!
Усмихнах се, отидохме, взех, седнахме отвън на пейката, до вратата. Той изяде салама, после разпечата сладоледа, яде и мълчи. Ядеше го с някакво непринудено блаженство. Като човек напълно погълнат от това което прави. Сигурен съм, че не мислеше за нищо друго, но само за момента и за сладоледа. Гледах го с лека завист. Аз самият, каквото и да правех, никога не можех да съм така откъснат от всичко останало. Да се наслаждавам на чистият миг, какъвто и да е той. А този Младен се наслаждаваше. Личеше му. Беше, макар и опърпан, слаб, презиран, беше щастлив. Завидях му.
- Младене, защо ръкомахаш все там на улицата - попитах.
-Благодаря, за сладоледа - каза той.
- Кажи де, защо? От години си все там...
- Блъснаха ми детето навремето на кръстовище - каза той. Оттогава реших, че няма да блъснат друго, ако съм наблизо и така вече сума години. Досега на това кръстовище няма блъснат никой. Затова махам и ще продължавам.
Останах, като гръмнат. После Младен ми каза:
Искаш ли да ти прочета нещо, набързо, че трябва да тръгвам. Чух го и го записах от един човек в болницата, когато миналата година ме набиха едни хора. Носил съм го в една траурна агенция да го разпечатат и дават на опечалените, така ми поръча онзи умиращият, но като го прочетоха ме нахокаха, смяха се, направо ме изгониха. Бил съм неграмотен и смахнат и въобще какво било това нещо..
- Добре, чети - казах - той извади някакъв лист от бежовото си манто и зачете:
-Суета мили хора - започна той - вярно е казал мъдрецът, всичко е суета и мъка, и вие сега страдате за смъртта на обичните си и с право, но всъщност за себе си страдате най- вече, а не за тях, защото те спят и не знаят вече нищо и дял нямат вече под слънцето, но чакат оня миг на правда, но миг скрит за хората, но за себе си плачете, защото опустошение цари в душите на тия дето смятат, че животът се корени в ядене, в пиене и секс, мръсен или чист, да и в това се корени, разбира се, но не само в това, не само в него, защото ако бе само в него, то винаги щяхме да сме удовлетворени, а това не е така и сутрин след много пиячка сме все така празни, на сутринта и след хубава вечер с непозната жена, сме още по- празни във всеки смисъл и пълни със съмнения, защо и какво е нужно, какво е редно и как да бъдем изпълнен с мир, в хармония, но това е мимолетно чувство и бързо изчезва, последва нова порция от празни неща и нов опит за напълване на дупката в душата и пак става вечер и става утро и пак в огледалото гледаш познатото лице, но вече с две бръчки повече, с два три по-бели косъма, с някой и друг кариес отгоре, а болката в кръста сутрин е по-продължителна, кафето горчи повече, цигарата не е така сладка, и вече си сигурен и ужасен, че всичко е суета и всичко отминава и оня дето се друса и оня дето не се друса, и оня дето пие като хамалин и дето не пие, но бие жена си, децата, кучето котката, дори хамстера, всички сме в един и същи кюп и оня дето трупа пари и оня дето ги прахосва и двамата са все така нещастни и гонят неуловимото отчаяно, по- свой начин и своя преценка и пак не знаят защо е всичко и какво следва, и всеки който мисли в тая насока има свое решение и никое решение не е пълно, както би ни казал всеки един читав математик, всичко е пълно с грешки и решенията ни са неща водещи в неясни посоки с хиляда и едно решения, но никога практически окончателни и с верен резултат, и да си носим новите дрехи и да не си ги носим все в дървения костюм ще ни облекат, и то не ние, другите ще ни облекат, а ако не ни облекат другите, то ще ни изядат животните и ще ни изходят като пръст в пръстта, или ще изгнием безславно паднали под някой бряст, в несвяст, от високо, или ниско кръвно, или просто ей така от старост, едно нещо видях смътно че носи наслада и това е да твориш нещо, така поне на сутринта то е там и не е избягало и пълнотата му, макар и избледняла е все още там и стои с дни, та това носи нещо на душата но пак не е това което е нужно, друго нещо което видях са добрите милостивите и щедри между хората, с близките и с непознатите, с децата, това носи радост и мир, но пак е временно и подвластно на егото и емоциите ни и не е това което гоним, но има нещо, знаем го вътрешно, нещо което е вечно и непреходно, което таи в себе си мощ, сила за мир, за радост, за непреходна вечна радост, за извор на мечти които се реализират, за хармония, но кое е то, ето това е въпросът на въпросите, който малцина си задават, а мнозината не подозират, впуснали се в краткият земен бяг да гонят нищо незначещите и неуловими неща, които носят само мъка и празнота, и да ги гонят до шейсет, над шейсет, до седемдесет и три, и четири и пет, осемдесет и две и седем и осем, до сто, над сто, рядко до сто и десет, и тогава на сто и десет не помнят отдавна кои са и защо са, но помнят кой какво им е направил, самосъжаляващи се и плачещи за себе си, помнят кой ги е обидил и му желаят искрено да пукне, но са забравили, че имаше един на тридесет и три, който имаше онзи съвършен мир за който копнеем, и ни го обясни ясно и с кръвта си, дори ни го даде, подари ни го ей така, но го убихме с ярост, та умря, но пак в мир, умирайки озари всичко и пак е жив, но кой ли вярва в тия неща, нещо друго е нужно казват , не е това, това са бабини деветини за глупаци и така умниците продължаваме своят бяг подминали пристана и се давим досущ като власи, но не на края на Дунава, а насред нищото в безкрая по гръб загледани в звездното небе, питащи се и крещящи - защо, защо живях, не, не може така, искам още и още от този живот, от онзи, обаче, гнусният, грозният и чер, от него искам, искам с шепи да греба от него, но умирам, и къде отиват моите мечти и надежди, къде по-дяволите, да точно там отиват - по дяволите - нещастна участ на нещастни хора, както човек минал покрай диамант, но сметнал го за просто бирено стъкло, отминава, точно така и всички ние търсим ценното, а то седи точно пред нас, но не ни харесва блясъкът му защото ни осветява и се виждаме черни и мръсни, не щем го, а искаме нещо тъмно дето не свети, и тогава го окачаме на шията си и ставаме още по-тъмни, мислейки си, че сме се скрили, и точно така, скрихме си и никой не може да ни намери, ако не решим и не излезем на светло, не почнем да махаме и да крещим отчаяно с ръце, нагоре и да викаме- Помощ, помощ, тука сме, да палим гигантски огньове, пишейки на брега на пустинният остров
SOS със клони, листа, бутилки, дънни платки, стари обувки, дрехи, части от хеликоптери, кабели и бомби, табели, задни и предни седалки, дъски, чували, и всякаква непотребна посуда, и накрая, да, накрая и с нашите собствени тела в пясъка, та дано това SOS бъде видяно и някой да се смили над нещастните ни души, като види, че не сме заели просто поза, а сме размятали и разхвърляли душата си напълно на показ, съзнали и отказали се от всяка маска и грим и съвсем истински и голи, като първият Адам сме се върнали към онази жажда и надежда да познаем Непознаваемият, отчаяни от себе си, отказали се от всяка чернота, жадни отново да сме в неговите обятия, достигнали своята голгота, крещим - Тука сме Тате, ей ни на, прави с нас каквото щеш!
- Това е - каза Младен - това ми издиктува и ми каза да съм го дадял в някоя траурна агенция. После умря. Но не искат да го вземат никъде. Ти, ако можеш, ето , давам ти го, ще го дадеш ли в някоя? - попита той, гледайки ме загрижено.
Какво да направя,взех го. Прибрах го в джоба и сега ми седи там. Не знаех какво да го правя, но го прибрах. Младен стана, подаде ми ръка и още по- щастлив тръгна бодро към кръстовището, да пази децата. А аз седях и не знаех какво да сторя със себе си. Ни бира ми се пиеше, ни нищо. Завиждах на Младен, защото имаше цел и я следваше до дупка. Щеше да я следва до край и именно затова бе и щастлив. Но вероятно не само за това. Пак се зачетох в листчето и някак си прозрях, че Младен беше вън от цялата схема, но аз бях съвсем вътре. И изведнъж ми се прииска да закрещя - Помощ, помощ! - но от хорска срама и благоприличие си замълчах. Прибрах листчето, но видях диаманта. Още не съм го взел, но седя и го гледам. Не го подминах. Той си е там, насред пътя, като пише в в листа на Младен. Трябва само да се наведа и да го взема. Блести невероятно и ме осветява. Изглеждам чер като дявол. В къщи крещях - помощ, а сутринта на балкона, в девет, докато пиех кафето, видях на кръстовището Младен.Джобовете му пращяха от диаманти, а очите светеха ли светеха. И аз исках да ми светят очите. Облякох се и тръгнах към траурна агенция - "Небесна". Не го взеха, естествено и ме гледаха странно, но пука ми. Да, дреме ми на шапката, все някъде ще го вземат, ако не ще го напиша с перманентен маркер на асансьора, а може и да го пусна в интернет. Хубаво е да имаш цел. С Младен обядваме през ден и ей така, седим и просто си мълчим. И вече почти успявам да ям сладолед досущ като него - напълно погълнат в блаженство.
© Лебовски Всички права запазени