Моят първи спомен от детството! Давам си сметка, че не е съвсем директен: това, което помня до голяма степен, е как много по-късно, разказвам за случката на други хора.
Но все едно, никой друг не ми е говорил за тази случка, споменът е изграден изцяло върху моите детски възприятия.
Била съм точно на 5 години, два месеца и единадесет дни.
Било е двадесет и втори март, сухо време, без сняг. Не помня цветя, нито дървета.
На село сме, в старата къща (която вече не съществува). У нас е пълно с народ: на етажа, в мазата, на двора, на улицата, на поляната: трудно се разминаваме. Всички познати, всички роднини, цялото село и хора, които виждам за първи път. И още пристигат. За някои са ми говорили, за някои – не. Никой не ми обръща внимание, никой не ми се усмихва. Знам защо е така, баба Цвета е починала! Знам какво означава това: ще я погребат, както погребаха съседите ни дядо Иван, баба Петра, баба Мария и няма да си дойде, никога. Но те бяха стари, само охкаха и пъшкаха, почти не се движеха ...