Спомен от детството
Моят първи спомен от детството! Давам си сметка, че не е съвсем директен: това, което помня до голяма степен, е как много по-късно, разказвам за случката на други хора.
Но все едно, никой друг не ми е говорил за тази случка, споменът е изграден изцяло върху моите детски възприятия.
Била съм точно на 5 години, два месеца и единадесет дни.
Било е двадесет и втори март, сухо време, без сняг. Не помня цветя, нито дървета.
На село сме, в старата къща (която вече не съществува). У нас е пълно с народ: на етажа, в мазата, на двора, на улицата, на поляната: трудно се разминаваме. Всички познати, всички роднини, цялото село и хора, които виждам за първи път. И още пристигат. За някои са ми говорили, за някои – не. Никой не ми обръща внимание, никой не ми се усмихва. Знам защо е така, баба Цвета е починала! Знам какво означава това: ще я погребат, както погребаха съседите ни дядо Иван, баба Петра, баба Мария и няма да си дойде, никога. Но те бяха стари, само охкаха и пъшкаха, почти не се движеха и всички казаха, че за тях това е добре, тъй като няма да ги боли повече, а моята баба – защо? Беше толкова млада, весела. Не сядаше да си почине, но никога не казваше, че е уморена. Носеше ме на гръб, не позволяваше на никой да ме разплаче. За първи път постъпи в болница, сама замина за града, а после чакахме ковчега.
Другите имаха по две баби, аз – само една, и нея вече си нямах.
Но ето, че един човек пристъпва към мен и ми се усмихва. Попът на селото, сигурно му е мъчно за мен .
- Кажи ми, ти обичаше ли баба си Цека?
Този път въпросът е много по-различен. Бях свикнала да ме питат „кого най-обичам” и да отговарям „баба”.
- Искаш ли да направиш нещо за нея?
Знаех, че всички ще умрем един ден и че нищо не може да промени това, не разбирах защо да го правя, но се съгласих.
- Да нарежеш малко мерудийка за баба си.
Защо „за баба ми”, мъртвите не ядат. Но бях решила вече да се подчинявам.
- Знаеш ли как?
Разбира се, че знаех. Нали гледах всеки път как го правят мама и баба, а и преди малко – готвачът.
Но той все пак ми показва големия нож (наточен специално за случая, сега го съзнавам), остатъка от магданозената китка (или по-точно снопче) и огромния казан с вряща супа върху открит огън на двора и ме подкани: ето там, хайде.
Вземам ножа в едната ръка, магданоза в другата, и се запътвам към огъня. Настига ме гласът на дядо ми:
- Къде си тръгнала, твоя работа ли е това?
Едва тогава осъзнах колко глупаво и рисковано бе моята постъпка. Идваше ми да потъна вдън земя от срам.
А попът не се срамуваше, беше му весело.
Само нему беше весело.
Очаквах дядо да ме ощипе, той така наказваше. Пенсионер, бивш учител, все уточняваше кое как трябва да се прави. Не позволяваше да ни бият, мене и батко, но насърчаваше да ни щипят, било безопасно. Размина ми се. Но на попа и забележка не беше направена. Поне затова, че наблюдава спокойно как едно дете се излага на опасност и не прави нищо, за да го предпази. Или за това, че се хили, когато всички други са тъжни. Какъв смисъл имаше тогава да казвам, че той ме беше накарал да правя това?
Този спомен ми е много скъп. Заради уроците. Толкоз много неща разбрах, наведнъж и завинаги. Ето само част от тях, в няколко изречения, формулирани по-късно, разбира се.
Няма ред в това – кой кога да си тръгне от този свят.
Всеки сам трябва да се пази да не се излага на риск.
Възрастен не означава пораснал, зрял, сериозен човек.
От малките винаги се иска да отговарят за стореното, но за големите това не е така.
Има неща, които просто трябва да приемеш, защото никой не е достатъчно голям, за да ги промени.
Едно нещо и важно да е, няма смисъл да си хабиш думите да го казваш на някого, който няма да разбере или когато това няма да промени нищо.
Човек се учи от грешките си, но този път е за избягване.
Но най-вече, много е важно да знаеш на кого може да разчиташ, но не е никак лесно да разбереш на кого да се довериш.
© Цонка Петрова All rights reserved.
