– Още едно! – побутна чашата едва-едва и отпусна глава на лакътя си. Беше светъл мъж, с пепелява от палещото гръцко слънце коса и тъмни мътни очи , с присъщия за преждевременно остаряващите хора израз. Слабоват, висок и леко прегърбен, като че ли нещо го гореше – дали слънцето или нещо друго - никой не знаеше. Това беше незнайно кое поредно узо за вечерта. Гледаше морето и залезът над белите къщи и дишаше тежко – мъчеше го жегата, умората, нейната усмивка и сладко - болезненото ухание на люляк, което постоянно го изпълваше дори в тази непоносима жега. Тя постоянно беше пред очите му – и денем и нощем. Независимо какво правеше – все пред него – тичаше с оная нейна дълга смолиста плитка, обръщаше се и го обливаше със смеха си. Населяваше сънищата и делниците му. Пиейки всяка вечер, като че ли раната му хващаше коричка, но всичко беше само докато заспи – цяла нощ чуваше гласът ѝ, смехът на гургулица и светналото ѝ лице, което го огряваше меко, а когато го будеха сутрин за работа не можеше да разбере на горния свят ли се намира или на долния. Много години откакто се затри по таз Гърция – така и не се върна дори един път, не искаше, нямаше кураж да я види отново, забрави кой е, защо е, какъв е, но нея не можа да забрави. Тази вечер тя имаше рожден ден и надигайки последната чаша тихо

промърмори :

– За теб, Сийо!

Стана, тръгна леко залитайки към близката ниска постройка, добра се до бунгалото си и легна изпотен на леглото. Затвори очи в очакване да види отново усмивката ѝ.

***

Милко беше син на Насо Карата – един от най-видните хора в селото, известен с избухливия си нрав, с богатството си и способността да върти стопанство. Насо първи в селото си купи трактор, започна да го дава под наем и така парите му се увеличаваха бързо и сигурно, по-късно си купи електрическа косачка и с нея направи същото. Имаше нюх за тези неща. Сериозен и дори леко навъсен, Насо беше тежък човек и будеше уважение и малко страх у хората. Построи голяма бяла къща на три етажа - най-красивата в селото, там на високия баир – отдалеко да се вижда. Направи асфалтиран път до портите на големия красив двор и едва тогава започна да се появява усмивка на лицето му. Който и откъдето да дойдеше първо виждаше тази къща като кацнал бял лебед високо в Балкана. Милко му беше един син. Някак неусетно порасна и се източи твърде дълъг и слаб, стърчеше с три глави над съучениците си. Не можа да свикне със скандалджийския нрав на баща си, с тиранията му и често се караше с него. Майка му – дребна, свита женица трепереше постоянно, че Насо като се развика се чуваше и в съседното село. Когато Милко стана на осемнадесет години се огледа в огледалото - поизправи се, запаса ризата в панталоните, постегна се и каза :

–Край на страха от татко! Животът си е мой! Майка като иска да си го търпи – аз бях до тук! Взема си касетофона под мишница и излезе. Не се върна цяла нощ. Тогава за първи път покани Сия на танц. Милко неведнъж я попоглеждаш изпод око. Харесваше я. С тази нейна смолиста плитка и засмени очи! Живееше в Долната махала, в малка ниска къщичка с баща си. Бяха бедни, майка ѝ си беше отишла отдавна, а баща ѝ – Кръстан – работеше в местният дърводелски цех. Тя се научи от малка да плете и с вродения си усет за красота правеше пуловери и жилетки, които продаваше на летовниците. Така успяваха някак да свързват двата края.
Когато Милко влезе, едва успя да остави касетофона и един звучен шамар го събори на земята. Баща му се развика, майка му започна да плаче, той стана, изтри кръвта от носа си, блъсна грубо баща си и влезе в стаята си.

Така започна първата и както се разбра по-късно, единствена любов в живота му – с несръчна целувка, силен шамар на баща му, с което го загуби завинаги като син и сълзите на майка му. Със Сия се привързаха един към друг, започнаха да учат заедно, обикаляха поляните, четяха, все тичаха на високия хълм с големия стар орех, който стана техен дом и цялото село започна да ги приема като едно цяло. Милко се отказа от сгърбената стойка, изправи се и започна да стъпва по-уверено. В къщи се прибираше само да пренощува и с гордо вдигната глава с едничката мисъл,че когато завърши ще напусне този изкуствен замък . Но не тъй мислеше Насо Карата. Когато му подхвърлиха за първи път в кръчмата за Сия и Милко, той се развика. Прибра се ядосан, разпъна жена си на кръст с въпроси, а тя хълцайки през сълзи успя само да изхлипа, че нищо не знае, не излиза, по цял ден е все из двора и кухнята. Начумери се Насо и зачака своя час. Наистина – видя ги един ден – за ръка се бяха хванали и се гледаха в очите, призля му. Нищо не каза на Милко, откакто го удари на рождения му ден, измина половин година – една дума не чу от него. Като тъмен облак започна да се движи Насо и все на кавга го избиваше. Умът му не го побираше – какво беше харесал Милко на това Сийче , дето нищо си нямаше, само на пътя дето не спяха. Отиде един ден при баба Мика от Долната махала, даде ѝ пет лева да отиде да каже на Кръстан, че неговият Милко ще се ожени за богато имотно момиче, да запре дъщеря си , я каква се е разпасала. Вечерта Сия чу всичко това от баща си и се разсмя:

–Спокойно , тате! Няма да те посрамя. Той бат Насо забравя,че е двайсети век, мисли си , че както него са го оженили все тъй ще бъде, нищо няма да стане.

Така започнаха мъките и страховете на любовта им и всички гледаха и се чудеха кой ще надделее – Насо или сина му Милко.

Завършиха училище, абитуриентсткият им бал бе изпълнен с люляково ухание, цялото село като че ли беше омагьосано. Когато една вечер Насо препречи вратата към двора на Милко, той се стресна. Беше се научил да го издебва , за да се прибере.

– Слушай, тая твойта няма да я бъде! – Насо поглаждаше рунтавите си мустаци.

– Имаш още жълто около устата, а си започнал любов да въртиш и то с коя – с Кръстьовото Сийче дето никой не я поглежда, че и едно пиле си нямат горките. Твойта булка е горе – сега ще се измиеш, преоблечеш и ще идеш да се запознаеш. Три села съм обиколил да я намеря – ще видиш, ще ти хареса! Трябва ти богата, имотна жена! Пари при пари отиват, деца да ти народи, а не като тая твойта! Хайде отивай!

Милко стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави.

Попрегърби се някак неволно, по стар позабравен навик, влезе в къщата. Майка му подаде нова кърпа и му прошушна :

– Нищо, Милко, хубаво е момичето, моля те, не го сърди татко си, че сън не го лови, моля те!

Милко влезе в стаята си, повъртя се объркан и стреснат, бутна вратата и разбра, че е заключена, прозорците – заковани. Започна да блъска, крещя, рита, но никой не му отговори – сякаш беше дошъл края на света. Рано сутринта когато баща му дойде, той плачеше свит на леглото си.

Насо го погледна и процеди през зъби:

–Казах ти нещо! Костюмът за сватбата ти е в гардероба, след час идват гостите, от тук ще излезеш като истински мъж! Наергенува се, това е живота – има си момичета за любов, има си за женене – е, поне да те видя като глава на семейство! И деца да ми народите, тая къща за кого мислиш съм я строил!

Не разбра Милко кога майка му влезе, облече го, нагласи му костюма, вратовръзката и го изведе за ръка като малко дете. Пред очите му се появи някакво сипаничаво момиче с наведена глава и чу шепота на майка си:

– Това е Зара - твоята жена, Милко.

Писнаха кларинетите, тъпана, акордеонът, изви се хоро в двора на Насовата къща, заприиждаха хора с леки коли и Милко дори не усети кога подписаха и кога отидоха в църквата. Не разбра и кога ги заведоха в стаята им. Беше напълно вцепенен. Стоеше безмълвен и се взираше през прозореца, Зара го поглеждаше с неудобство и мълчеше. Значи това била цялата работа - баща му всичко зад гърба му, а Сия? Всичко заради тези пусти пари? Зави му се свят и припадна.

Сия чу, че по обяд някой се жени, поусмихна се и продължи да плете. Когато баща ѝ се прибра, сърдито промърмори:

– И какво, твоя Милко се оженил, а?

– Имаш грешка, тате – отговори тя през смях.

- Нямам никаква грешка, остави тази плетка, излез навън да чуеш, като не вярваш на мен!

Тя стана бързо, изтича до Венета, извика я, пошепнаха си кратко и тичешком се прибра.

Влезе в къщи, легна и каза на баща си да не я закача.

Кръстан не спа цяла нощ, гледаше грейналата Насова къща, слушаше тъпана и триеше с опакото на ръката очите си.

Сватбата и на другия ден продължи, чак привечер се разотидоха гостите. Милко пламнал в температура лежеше трескав в стаята си и бълнуваше. Насо вика лекар от града, но той само вдигна рамене и си отиде. На третия ден след злополучната сватба, баща му го взема с колата и го закара в болницата в града.

Дълго време никой не видя Милко. Сия пребеля, излизаше рядко – до магазина и бързаше да се прибере. Плетеше по цели дни и не говореше дори и с баща си. Една вечер той я завари да плаче – прегърна я и дълго я милва по косата, тогава тя не издържа и прошепна:

– Чакам дете, тате, Милковото дете!

Стресна се Кръстан. Значи това било? Виждаше я, че не се храни и мислеше, че любовна мъка ще е това, ами сега? Опита се да я успокои, сложи я да легне и излезе да пуши. Мина седмица. Нищо не се чуваше за новата булка и за Милко, Насо и той като че ли изчезна от село. В кръчмата щом влезеше и всички млъкваха. Вече мислеше да заминат при сестра му в нейното село, че е далеко от тук и поне дъщеря му да не бере срам. Започна да събира пари за път.

Един ден се връщаше от работа и на вратата на двора видя мъж, който говореше със Сия. Приближи се бързо:

– Добре, господине, елате след седмица, ще е готов, да, същият като на чичо Велко, като гледам и мерките ще са същите – нареждаше тя усмихната.

Спря се Кръстан. Мъжът се обърна към него, подаде си ръката, представи се и обясни как летувал тук при Велко, били приятели и видял хубавия му пуловер, разбрал кой го оплел и дошъл да помоли момичето да направи и за него. Баща ѝ кимна с глава и влезе бързо вътре. Сия влезе тихо и седна на дивана.

- Познаваш ли го? – попита я намръщен Кръстан.

- Не, татко, защо?

- Той е възрастен за теб!

- Тате, не се тревожи, човекът иска пуловер, чичо Велко му казал, че съм му оплела миналата година, помниш ли? – Сия криеше поглед. Замълча и с треперещ глас попита :

- Моля те, кажи ми къде е Милко, какво става с него? – за първи път от месец попита тя.

- Нищо не знам, всички мълчат, но става нещо – ни булка виждам, ни младоженец, какво ли да си мисли човек? – повдигна рамене и излезе на двора .

Тя стисна устни и стана да приготви вечеря.

Една вечер Сия притича до магазина и като се върна видя баща си – чакаше я на двора. Гледаше я особено.

- Тате, какво има, огладня ли, хайде, ела да вечеряме!

- Ела тук, слушай – оня мъж, Стамен се казва. Дойде да те иска за жена.

Сия извика и закри с ръка устата си.

- Да, много те е харесал, бил на петдесет години, вече се пенсионирал, военен, искал да се махне от града и да си построи къща тук, но си нямал жена.

- Не!

- Не, не, ама да! Или си намери пари да заминеш при леля си или се жениш, няма да ти бера срама! – развика се неволно Кръстан.

Сия се разплака, баща ѝ се обърка и се засуети нервно из двора. Цяла нощ не спаха и двамата. Сутринта Сия каза на баща си примирено, че ще се омъжи.

Така тя мина под венчило с милковото дете в утробата си и с човек, който беше на възрастта на баща ѝ.

Стамен беше добър мъж, улегнал, спокоен, службата му беше всичко за него и така и не се ожени. От няколко години идваше на почивка при приятеля си и много му хареса селото. Може би малко прибързано и внезапно взема решение да се ожени за това малко момиченце, което можеше да му бъде дъщеря, но имаше нещо особено в нея и той не знаеше как да си го обясни. Още когато я видя за първи път, усети силно привличане - очите ѝ ли, косите ли и той не разбра, но се запечата в сърцето му и това реши съдбата му. Понашепнаха му някакви неща за Сия, но Стамен нямаше навик да обръща внимание на хорски приказки и така не издържа цяла седмица. Дойде да си я поиска за жена. Беше огледал място да построи къща – на хълма срещу Насовата къща, казваха му местните „блатото”, че като валяло все там се събирали пороите, но Стамен не се отказваше лесно. Показа на Сия къде ще е къщата им и след два месеца се нанесоха в първия етаж заедно с баща ѝ. Сия беше мълчалива, усмихваше се насила с това свито свое сърце. Стамен беше горд и щастлив, баща ѝ също, само тя искаше да умре. Затъркаля живота си в грижи по подредбата на новия дом, но дори не можеше да му се порадва. Когато каза на Стамен,че ще имат дете, той усети радост, каквато не беше изпитвал никога през живота си. Веднага извика една спретната жена от селото да се занимава с домакинството и не даваше на Сия нищо да побутне – само да си лежи и ако иска да плете, а Сия все с Милко в това свое кървящо сърце – как така изчезна, защо, къде?

Роди момиченце – малко бебенце, нежно и слабичко като нея. Нарече го Милкана и цялото село изтръпна. Но Стамен не стъпваше по земята от щастие и държеше дъщеря си като стъклен съд, очите му се навлажняваха всеки път когато я взимаше в ръцете си. Сия си поплакваше скришом когато той излизаше, гледаше замръзналите клони и си мислеше, че и нейното сърце сигурно се е вледенило, щом не може да се радва на дъщеря и на съпруг, така както обичливото ѝ сърце искаше, но скършената ѝ душа плачеше и виеше, а тя гледаше бледо с безцветна усмивка. Имаше всичко – добър мъж, голяма къща, баща, имаше си момиченцето, но беше загубила своята люлякова любов.

Насо се върна в село чак след година и половина. Беше есенна вечер – по здрач. Вече бяха тръгнали мъглите по Балкана. Милко излезе бавно от колата, половин година обикаляше болници и санаториуми и накрая се завърна, беше отслабнал до неузнаваемост. Майка му се разплака и го запрегръща, а Насо мърмореше:

– Стига, стига си опявала жив син, срамота! Вече е здрав, трябва му спокойствие! Да почива, всеки ден да изяжда по едно яйце на закуска и пилешки бульон и ще се привдигне бързо-бързо, млад е. А и булката му го чака.

Зара стоеше в сянката на двора и не смееше да помръдне. Милко се прибра в стаята си мълчаливо и затвори здраво вратата след себе си. Едва след седмица разбра за женитбата на Сия. Прие го с външна пасивност и само той си знаеше как кърви отвътре. Стискаше зъби, но не издържа и скришом една сутрин излезе от къщи след баща си. Намери Венета и говориха дълго. Върна се като попарен. Не излезе от стаята си повече от седмица. Зара заживя омъжена - недоомъжена и започна да се движи като сянка из къщата.

Пролетта нахлу изневиделица и за една нощ разпъпи дърветата. Сия се беше примирила със съдбата си и само когато излизаше на терасата и виждаше милковата къща тиха въздишка се отронваше от бледите ѝ устни.

Една сутрин шеташе, когато на вратата се позвъни. Отвори и видя Милко.
– Не!
–  Да!
– Сега ще ми кажеш – това моя дъщеря ли е? – препречи той вратата.
– Нищо няма за казване, женен си, отивай си, ти дето ми изгори душата и лъжливите ти думи и ласки – нищо не искам от теб!
– Сийо, кажи ми, няма да помръдна от тук, чуваш ли ?
– Не! Избий си го от главата! Махай се!
–  Всички така говорят и Венета ми разказа всичко, но ти не знаеш – аз не съм женен – това момиче не го познавам, всичко направи баща ми, заключи ме, как да ти кажа?А тая с пръст не съм я докоснал, не я забелязвам, кажи ми истината, детето носи името ми ?
– Милкани колкото искаш в селото, отивай си, Милко, недей, остави… - чу се плач на дете и тя влезе вътре. Щракна вратата под носа му.
Това реши живота на Милко – след две седмици замина за Гърция на работа. Баща му се сви, помен не остана от оня мъж – канара. Като белязан ходеше и малко след като сина му замина, получи инфаркт и така си остана на място. Жена му и Зара останаха две нереални жени да обитават голямата къща, като духове сродени от мъките си и неизплаканите сълзи.
Милкана порасна, майка ѝ стана учителка, а баща ѝ - кмет. Дядо ѝ най-много я гледаше и се радваше и всичко като че ли се понамести, само душата на Сия я приболяваше вечер, но тя толкова свикна с това, че не можеше да живее без болката си, като че ли я обикна.
Стамен беше щастлив. Кръстан се радваше на спокойни радостни старини, сигурно и Милкана никога нямаше да разбере нищо, ако баща ѝ не почина внезапно. Беше на четиринадесет години когато това се случи. С детското си сърчице не можа да приеме този удар, гушеше се в дядо си, с майка си почти не говореше. Сия се стопи, работеше денем, вечер поднови плетенето. Стамен им беше оставил достатъчно пари и ниви, но тя не беше спокойна. А и онова, люляковото, все я чоплеше отвътре.
Милкана връхлетя една вечер от училище и закрещя хлипайки, че нейният баща е друг. Сия я прегърна и много трудно успя да я успокои. Колко години чакаше да порасне хубавата ѝ руса с големи тъмни очи дъщеря, за да ѝ разкаже всичко, но ето, изпревариха я. Така майка и дъщеря осъмнаха прегърнати в леглото.
Сутринта Сия изми последните си сълзи, зави Милкана да поспи и замина на работа. Когато приключи учебната година се престраши и отиде една вечер до Милкови да иска адреса, но разбра само селото където берял маслини. Когато си тръгна чу тихата злобно изсъскана клетва от майка му:

– Змия такава, дано от лошо се не отървеш и ти, и копелето ти, дето съсипахте единственият ми син!

Сия тръсна дългата си плитка, прибра се и каза на баща си, че на другия ден заминават с Милкана в Гърция да търсят Милко. Баща ѝ заплака тихо, горещи сълзи се търкаляха по старческото му лице и само потупа ръката ѝ :

- Аз ще ви изпратя в града.

- Ти ще пазиш къщата, тате, а ние ще ти се обадим от там.

Така Сия и Милкана тръгнаха по широкия свят да търсят единствената любов и единственият татко.

А Милко сънуваше всяка нощ усмивката на Сия и уханието на люляк беше все така силно както преди повече от двайсет години.