Помня, в една от нощните утопии на София, познах страстта към живота в острия ѝ поглед, толкова перфектно съчетан с безчувствено пронизващите отдавна изгасналата тръпка в стомаха ми скули. Помня, в очите ми нейният живот бе – филмова звезда. От търсещата някой да я издърпа от дебрите на себепокушението гледна точка, изглеждаше сякаш не познава нещастието. Опознахме се отдавна, но чак сега съзнавам, че това е единственият път, в който фикцията, която имах не се развали веднага след като познах реалността. Обожавах да съм статист във филма ѝ. Стоях между илюзорността на възприятието ми, което макар и да знаех, че е твърде идеално, отказвах да променя и абсолютното откъсване от всичко битово щом я видя усмихната. Странно е, чувствах се щастлив заклещен в капана на желанието да изпитам от нейната пленителна свобода. Може би това означава „killing me softly“. Някакъв любовен мазохизъм. Твърде дълго обаче не приех истината и накрая илюзията умря, затисната под останките на срутилата се сладко-горчива страст. На нейно място, майсторите на съзнанието ми съградиха ревност. Усетих разочарованието в тона на гласа ѝ. Разочарованието прерасна в омраза. Известно време надеждата ме крепеше, докато и последният поддържащ прихванатата от нея страст към живота лъч надежда не умря, щом разбрах, че омразата е изтляла в безразличие. Разбрах го в сякаш гледащите през мен очи, перфектно съчетани с устните ѝ – без усмивка, но с все така изящни, пронизващи скули. В спомените ми, един прободен Санчо Панса върви след нея, кърви след стъпките ѝ, но не спира - замъглен от надеждата, че рано или късно ще посече мелницата в града на име Безразличие. Обвинявам само себе си, въпреки че знам, че преспокойно ме остави да се хвана в мрежата на нейната осанка, издигаща се над безцелния живот, да жадувам невъзможната близост до нея, до нейната свобода, която никога няма да мога да изпитам, която знаеше, че не мога да изпитам. Като Ботев, оправдах всички средства, за да извоювам тази свобода, но добре че Ботев е умрял преди нея, да не види как трудно се поправят последствията от действия, извършени в момент на яд, гняв, страх... Помня, че много преди да се вкопча, преди дори да я опозная, се подготвях да напусна. Колко ли пъти си тръгвах? При всяко тръгване се виждах заминал толкова далеч, че от дългия път да забравя откъде съм тръгнал, от какво бягам. Да, сега съм далеч, но не съм забравил как в последните мигове в дома, в който вече отдавна не е стъпвал човек, исках гневът да ме превземе, да се превърна в Червен гигант, за да не остане и най-малката гангрена тъга, нито някоя от противните ѝ производни. Но яростта продължаваше да прикрива мъката, не да я заличава, знаех, че не трябва да се отдавам, поддавам и предавам на самоизяждащия гняв, но в противен случай щях да рухна в бездната на разочарованието и отчаянието. Казах си - по-добре гняв, отколкото агония! Помня, да, тя не успя да пробие през моята пурпурна персона. Не видя, че зад насилената утроба, изродила смеха на циник, умело се прикриват сълзите на бивш комик. Мечтаех да ми докаже, че всичко ще е наред, че всичко е просто временен, лош късмет, отминаващ патос. Мечтаех и съдбата извращаващо гротескна, да ми докаже, че всичко е просто немарлива грешка, да ми покаже светло бъдеще, не мъгливо. Пренебрежението ѝ обаче не можеше да бъде по-смразяващо. Исках да избухна във внезапен пристъп на емоция, но инстинктът ми за самосъхранение топваше пръст във вече почти пресушения язовир от сълзи, за да види дали водата е топла, преценяваше, че не е и така и не влезе в него. Мислех, че нищо няма да утеши тази сива, ужасна, гнусна, изяждаща, изгаряща знанието кой съм тревога, която дори не мога да изразя. Тревога за бъдещето на отминали дни. Беснееше ужасяващо гневът, той бе пистолетът до главата ми, той бе тъмната материя в пространството на тръпката, която се пробужда единствено при спомена. Не съм забравил последните си думи, преди да замина - Спри, спри, спри, спри да ме изтезаваш, откъсни се от мен, искам да намеря зеленото спокойствие. Мразя зелено! Ненавиждам зелено! 

Може би след време ще се върна.