Помня, в една от нощните утопии на София, познах страстта към живота в острия ѝ поглед, толкова перфектно съчетан с безчувствено пронизващите отдавна изгасналата тръпка в стомаха ми скули. Помня, в очите ми нейният живот бе – филмова звезда. От търсещата някой да я издърпа от дебрите на себепокушението гледна точка, изглеждаше сякаш не познава нещастието. Опознахме се отдавна, но чак сега съзнавам, че това е единственият път, в който фикцията, която имах не се развали веднага след като познах реалността. Обожавах да съм статист във филма ѝ. Стоях между илюзорността на възприятието ми, което макар и да знаех, че е твърде идеално, отказвах да променя и абсолютното откъсване от всичко битово щом я видя усмихната. Странно е, чувствах се щастлив заклещен в капана на желанието да изпитам от нейната пленителна свобода. Може би това означава „killing me softly“. Някакъв любовен мазохизъм. Твърде дълго обаче не приех истината и накрая илюзията умря, затисната под останките на срутилата се сладк ...