В шести клас през 1954 г. ми купиха акордеон. Мечтаех за пиано, но поради ред причини  това не  стана. Акордеонът беше нещото, с което се занимавах упорито самостоятелно, защото в Т. тогава нямаше учител и музикална школа. Научих се да свиря по слух песни и мелодии, популярни за времето си.  Можех да използвам и басовете. На следващата година откриха школа за акордеон, пиано и цигулка. От някъде пристигна учител в гимназията, който ни занимаваше. Бях най-редовно на уроци. Мъкнех тежкия акордеон, защото в школата нямаше. Но от мерак не чувствах тежината. Много стриктно изпълнявах задачите и скоро станах най-добрата. На продукцията, която представихме пред публика, ми беше определено да свиря валса на Йохан Щраус "На хубавия син Дунав". Много бях доволна от избора на учителя, след като пред очите ми се лееха "сините" и не толкова сини вълни на вечната река. Изпълнението ми беше без грешка, имах поздравления от учителя. По-късно подготвихме  оперетата "Шибил" по Йовковия разказ. Артистите бяха ученици от гимназията, а музикантите  - децата от школата. Беше ни много интересно и забавно да сме заедно с по-големи от нас ученици. Тъй като действието на оперетата  се развива през турското робство, имаше и действащи лица турски заптиета. Ние акомпанирахме при пеенето. Имаше мелодии, звучащи с турски мотиви, това придаваше особен колорит на оперетата. Имаше реплики с турски думи. Например, един турчин слуга се  вайкаше: "Вай, Аллах" и ние умирахме от смях!

Какво да се прави, бяхме деца. Смеехме се, когато турци с поклони и характерни движения на ръката се поздравяваха. Естествено, на премиерата се сдържахме.

Краят на оперетата е трагичен, както е трагична и съдбата на народа ни през тази

епоха. Зрителите се просълзиха от нещастната съдба и смъртта на Рада и Шибил.

Освен тези  мои  музикални прояви имаше и покани да свиря в една детска градина на тяхно представление. Децата бяха много послушни и аз се справих със задачата си.