Белезникавите капки дъжд забързваха барабаненето си, по покрива на рикшата, в която се возеше Елинор. Напъпилите дървета изпускаха съблазнителен, сладък аромат, който сякаш я викаше, а хладният пролетен ветрец палаво си играеше с дългите и кичури катранино черна коса. Елинор почувства тръпките студ по тялото си и леко придърпа ръкавите на кимоното си. Синият и поглед следеше розовите вишневи листчета, които се сипеха бавно побутвани от вятъра, сега ги виждаш, а след малко няма и спомен от тях. Защитена под натежалите клони на вековните вишни, прашната пътека криволичи дълго и след един от поредните завои пред очите и се разкри гледка от миналото... миналото, което тя така се стремеше да забрави, но не можеше. Мислите и препускаха бързо, един след друг спомените се завръщаха тичешком, без да я оставят да си поеме и дъх.

Елинор затвори очи и леко разтърси глава, опитвайки се да прогони спомените, които я връхлитаха с пълна сила. Опитваше отново и отново... но безуспешно. Най-накрая миналото я надви и я обви в болезнената си прегръдка.

Миг по-късно, сякаш гледаше през своите очи, но години назад. Тя бе едва шест годишна, потънала в мекия, топъл балдахин на огромното легло от масивно черно дърво. Като дъщеря на императора, около нея бързо се стрелкаха слуги, изпълняващи всичките и желания и прищявки. Тя обаче имаше само едно желание, което те не изпълниха никога. Искаше и се поне веднъж майка и да бе до нея, да я прегърне и да и каже: "Лека нощ". Майката на Елинор бе починала при раждането й и сега единственият спомен от нея, който имаше малкото момиче бе медалион с дълга сребърна верижка и висулка от бял кристал във формата на сълза.

Една нощ, дълги часове след утихването на двореца, Елинор се събуди от странен звук, идващ някъде от далечината. Младото момиче бавно се изплъзна от високия балдахин и босите и крачета изтрополиха по изящния бамбуков под. С малки стъпки Елинор изтича до огромната врата от чисто злато. Бавно протегна ръка и леко треперещите й пръсти уловиха дръжката. Тя отвори вратата, а плахият и поглед зашари из дългия коридор. Момичето тъкмо направи първата си крачка, когато из целия дворец се разнесе музика - лека, феерична и някак магична. Елинор тръгна надолу по коридора, напрягайки слуха си, за да разбере откъде идва музиката, но тя сякаш се носеше от всички страни. Музиката ставаше все по-величествена и по-силна, но все пак някак странна. Чувство на страх изпълни цялото същество на момиченцето. Ръката и се плъзна бързо нагоре към врата и и обви пръсти около верижката на медалиона, пое си дълбоко дъх и вдигна очи, право напред. Не знаеше накъде да поеме и тръгна по най-широкия коридор. Правеше малки плахи стъпки, докато оглеждаше огромните картини на дракони и феи. Беше ги рисувала майка и.

Елинор се захласна по картина, на която една фея и се усмихваше, но изведнъж стана нещо странно. Малките златни крилца на създанието се раздвижиха и при всяко трептене проблясваха под пръските светлина от мъждукащите свещи. Елинор бързо отстъпи назад, дъхът и се затаи, а сърцето и биеше така силно, че тя можеше да го почувства. Феичката започна да кръжи около лицето на момиченцето толкова бързо, че то едва успяваше да я следи с поглед. Съществото се отдръпна бавно и направи жест, с който подканваше Елинор да я последва. Феята се стрелкаше бързо по коридорите, а момичето тичаше с всички сили след нея. Минаха през дълги коридори и отидоха в една част на двореца, в която Елинор никога не бе ходила. Тя последва малкото същество до някакво подземие в източната част на двореца. Там зад дебели пурпурни завеси имаше огромна стена от бял мрамор с изобразени два елфа - единият свиреше на флейта, а другият държеше в ръцете си фея същата като тази, която доведе Елинор пред стената. Феята се стрелна към врата на момиченцето и ловко хвана медалиона, дръпна го рязко и той се скъса. Момиченцето изпищя без дори да го съзнава. Медалионът беше единственото, което и бе останало от майка и, а сега и то и бе отнето. В средата на стената имаше малка дупка като цепнатинка оградена от кръг древни руни. Феята постави кристала в цепнатинката. Елинор гледаше стресната със сълзи на очи. Миг-два не се случи нищо, но след това цялото помещение се изпълни с бяла ослепителна светлина. Стената се разпука и се разтвори. Музиката стана още по-силна. Елинор затвори очи. Миг по-късно тя усети как крачетата й се отделят от земята, сякаш лети. Елинор отвори очи и ахна в недоумение. Тя наистина летеше обвита от някакъв цветен прашец, над огромна долина, отрупана с вишневи дървета.

Феята спусна Елинор до земята и тя леко тупна върху туфа пухкав, зелен мъх. Момичето се изправи бавно, а феята отново го подкани да я последва. Не се мина много време, когато феята я отведе до място, на което имаше млада жена обърната с гръб към тях, с дълга до кръста черна коса и червено копринено кимоно, което се вееше под напора на силния вятър.

Жената бавно се обърна. Розовите вишневи цветчета се сипеха като водопад и пречеха на Елинор да я види добре. Вятърът утихна за миг и и позволи да зърне лицето на жената много по-ясно. Тя изглеждаше също като Елинор.

- Мамо! - невярващо извика момиченцето и се затича към нея.

Жената я обви в прегръдките си и нежно и заговори с топъл глас:

- Няма ме много време. Кристалът, който носиш всеки ден до сърцето си е вълшебен. Може да изпълни едно твое желание, но само ако го искаш с цялата си душа. Ти поиска да ме видиш и повярва, че това е възможно. Сега съм тук, но вълшебството не трае вечно.

Елинор и майка и говориха дълго, в продължение на час. И двете искаха да си кажат толкова много неща, да прекарат колкото се може повече време заедно, но щом часовникът закръгли един час, феята поръси Елинор с цветен прашец и за няколко мига тя се озова отново във вече познатия за нея дворец.

Елинор още помнеше мъчителната гледка. Помнеше онзи миг... миг, който сякаш бе цяла вечност. Все още пред нея бе лицето на майка и, което се отдалечаваше бавно... миг, в който осъзна, че повече никога няма да я види. А дори не можа да се сбогува с нея.

Елинор чу гласове, сякаш идващи отдалеч и напусна кошмара. Беше пристигнала. Отвори очи. С леко замъглен поглед видя огромния дворец и високите вишни, ронещи цветовете си, сякаш ридаят за нея.