Тихо и тъмно е. Само един лунен лъч плахо се прокрадва в стаята през спуснатите щори. Този път е приятно. Защо ли? Защото днес не спя сама. Защото съм с Него!

           Сгушил се е в мен, с ангелско излъчване, спи като малко дете. Обичам, когато се будя нощем, да го гледам как спокойно лежи до мен. Обичам и да усещам пулса му. Случва се често. Когато ме прегърне, бавно ме притиска до себе си толкова силно, че усещам всеки удар на сърцето му. Усещам трептенето на тялото му, дъха му, топлината и нежността му. Прави ме толкова щастлива! Изпълва ме със сладък аромат на току-що паднала роса… Толкова свежа и чиста. Сякаш съм в друг свят, в някое друго измерение, в което съществуваме само ние и нищо не може да ни обезпокои. Понякога едва дишам. Така имам чувството, че времето минава по-бавно и мога да разтегля един миг във времето. Иска ми се да го разтегля във вечността, но уви, все още не съм успяла. Кой знае, някой ден може и това да стане. И щях да кажа, че ще бъда най-щастливия човек на света, но няма. Не за друго, просто сега съм този човек и няма как да съм по от най.

           Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп. Боли ме. Бие твърде силно, всичко е твърде красиво. Нека боли, приятно е. Всяко мъничко, остро пробождане в сърцето е за Него. Давам живота и душата си за този момент. Двамата в леглото, телата преплетени в прегръдка и неговата мъничка усмивка докато спи… Макар че е тъмно, виждам всяка част от лицето му. Косата му е разпиляна по възглавницата сякаш повява лек ветрец. Пак ме притиска до себе си… Туп-туп…

           Зазорява се. Започва да вали прохладен летен дъжд. Кристалните капки се удрят в прозорците и сякаш зазвъняват камбанки навън. Не сме се преместили дори с милиметър. И така цяла нощ. Като в приказка е. Сега аз го гушкам силно. Смушвам се, така че главата ми да пада на гърдите му и се отпускам.

            Притварям очи и заспивам, изживяла Приказката. Открих своя среднощен, странстващ рицар и вече притисната в обятията му, заспивам спокойна.