Видяха се. В очите му бушуваше истинска ярост и разочарование от нея. Тя го погледна с надежда за обяснение, но не го получи. Огорчението му беше толкова силно, че дори не искаше да я погледне. Той стана, отиде до нея и изрече силни думи, които се забиха в сърцето ù. Каза ги и продължи пътя си. Дори не се обърна.

Тя беше объркана, но знаеше защо е всичко това. Знаеше, но въпреки това не искаше да повярва, че той изрече тези думи. Знаеше, че е виновна и че няма право да иска каквото и да било повече от него. Нямаше смисъл. Но не искаше, и не искаше да го приеме. Искаше ù се всеки момент да се събуди от този кошмар и да осъзнае, че нищо от случилото се тази вечер не е истина, а просто лоша илюзия. Но уви – кошмарът не свършваше. Не беше илюзия. Всичко беше реалност.

Докато мислеше всички тези неща, го гледаше как се отдалечава. Едва сега осъзна, че го губи. Че губи това, което най-много обича. Губи човека, дал ù толкова много. А загубваше ли него, губеше и себе си.

В този момент не я интересуваше за себе си. И никога не я беше интересувало. Но той беше част от нея . Част от нея, от миналото, от всичко. И болеше. Страшно много болеше. Предпочиташе някой да я беше наръгал с нож. Болката нямаше да е толкова силна. Имаше нужда от него.

Така тя, замислена и на ръба, тръгна след него. Не знаеше какво ще се случи, но не можеше да не опита. Животът ù си отиваше.

Ходеше бързо, потънала в мислите си. Той беше много пред нея. Сякаш на километри. Бързаше да го настигне и не видя засилилата се кола.

Чу се звук от спирачки и последвал тъп удар. Той се обърна и не можа да повярва. Затича се към нея със всички сили. Стигна до нея и прегърна захвърленото тяло. Заплака. Тя го погледна с последни сили и му каза: „Обичам те”. Както я държеше, усети отпуснатото тяло. Нямаше пулс. Нямаше го вече погледа, търсещ обяснение и любов. Нямаше вече нищо.