Това беше разговор, който се провеждаше на ухо, докато танцуваха своя първи танц:
- Имаш толкова хубави бузки, че стават за...
- За какво?
- Не се ли сещаш? За папкане, естествено! Идва ми да ги схрускам!
- Стига, бе! Караш ме да се изчервявам...
Запознаха се на една ученическа бригада за бране на домати през 197.. година. Почти всеки ден имаше забава, на която танцуваха учениците. Приятелството им прерасна в нежна и пламенна любов – първата ученическа любов! Виждаха се много често. Държаха се за ръце, рецитираха стихове от Дамян Дамянов и оставаха без дъх на някоя пейка в парка.
Над тях луната грееше, а те й се любуваха в разговор за своето безоблачно и щастливо бъдеще. Но...съдбата ги разпръсна и раздели...Просто така беше решила, а когато тя нещо си науми, никой не може да й се противопостави...
***
Видя я в гръб, когато се обърна за секунди към своята събеседничка, за да й каже нещо. Профилът й му се стори много познат. Той побърза да ги настигне.
- Извинявайте, но мисля, че се познаваме.
- Моля?
- Извинете, че така ви спирам, но мисля, че...
- Тошко, ти ли си?
- Аз съм... Дора, ти ли си?
- Ех, толкова ли съм остаряла? – гласът й весело изчурулика. Толкова ли съм се променила?
През това време младото момиче стоеше и наблюдаваше с голямо любопитство тази случайна среща на нейната майка с непознатия мъж.
- Няма ли да ми представиш тази млада дама, която е с тебе?
- Да, извинявай! Това е дъщеря ми Петя. А това е мой съученик от гимназията.
- Приятно ми е, Георгиев.
- Брей, колко сме официални! Стига, бе! Ние с Петя сме си като две дружки.
- Да не каже на половинката за тази среща и да ми издуе носа? – попита с театрална тревожност в гласа си той.
- Ха-ха-ха! Колко смешно! Страх ли те е?
- Не, но не искам синка под окото!
- Не се бой! Няма да каже!
- Дами, имате ли време за едно кафе?
Дъщерята учтиво отказа, а може би това беше фин начин да се измъкне, за да остави майка си да си побъбрят двамата насаме…
***
Започнаха да си звънят по телефоните доста често. Понякога пиеха кафе, като спазваха всички закони на конспирацията. Просто не искаха да будят подозрения и да си навличат неприятности. Техните половинки бяха изключително ревниви!
Веднъж той й звънна по телефона и със задъхан глас попита:
- Искаш ли да те поканя на едно кафе, но ще бъде по-специално...
- А вашите къде са?
- Няма проблем!
- Страх ме е! Не ми е удобно, за да не ме видят съседите ти.
- Не се безпокой! Никой не те познава. Още повече, това е вход и всеки може да ходи при когото си иска, нали?
- Добре, идвам... Гласът й трепереше от вълнение.
***
Казват, че първата любов не хващала ръжда. Сигурно много житейска мъдрост е вложена в тази мисъл от дългогодишния опит на хората. Те щяха да проверят валидността й в следващите мигове...
Избухнаха неугасими пожари...Небето се разтвори и вакуум с невероятна сила ги отпрати към дверите на безвремието...Вълшебна музика прозвуча в ушите на двамата...Всепоглъщаща страст накара сърцата им да забият в единен ритъм... Цветни петна с неземни нюанси заиграха пред очите им...Времето беше спряло и любопитно наблюдаваше двата огъня, които се преплитаха в буен танц...Те потъваха в сладостната омая на онова магическо очарование, за което най-добрите поети пишеха своите сонети...Душите се прегърнаха и полетяха към далечни съзвездия...Летяха дълго, омотани от мрежата на изпепеляващата страст...
Тя си тръгна. На вратата го прегърна нежно и попита:
- Това грях ли беше?
- Не зная, но мисля, че не е. Просто направихме нещо след толкова години, което не можахме преди...Други бяха времената и разбиранията на хората...
- Да, и аз така мисля! Хайде да не се задълбочаваме повече! Беше прекрасно!
- Не, беше вълшебно, моя първа любов! Пак бих искал да се видим, ако ще и в ада да ходя!
- Няма да ходиш никъде! Ако си за там, то и аз ще отида с тебе...
Старата любов ръжда не хваща, но май е страшно, ако избухне отново...
27.01.2005 г.
София
© Валентин Кабакчиев Все права защищены