В някакъв объркан съботен следобед стисках ръчичката на Криси и криейки досадата си вървях бавно из МОЛ-а. Много мразех тия новоизлюпени убежища на човешкия снобизъм във всичките му форми. Но бях обещала на Криси, че ще отидем, защото всички деца от детската градина ходели всяка събота в МОЛ и там обядвали и прекарвали по цели дни, защото влизали дори и в киното. Криси е сладката ми петгодишна дъщеричка, бърборица, балеринка, художничка, пианистка, поетеса и какво ли не още. С нея си живеем двечките и се чувстваме добре. Тя – много добре, аз – полудобре. Все пак не забравям да съм благодарна, че и двете сме здрави.
Баща ѝ ни беше напуснал преди две години – съвсем внезапно, изтърси една вечер, че искал развод, защото срещнал най-после извечната, истинска любов на живота си и не можел да я загърби заради моите плахи целувки. Да, точно така се изрази - плахи целувки, няма как да го забравя. Изтресе го на масата пред Криси, която си играеше с някакво конче, което си отваряше устата когато ...