В някакъв объркан съботен следобед стисках ръчичката на Криси и криейки досадата си вървях бавно из МОЛ-а. Много мразех тия новоизлюпени убежища на човешкия снобизъм във всичките му форми. Но бях обещала на Криси, че ще отидем, защото всички деца от детската градина ходели всяка събота в МОЛ и там обядвали и прекарвали по цели дни, защото влизали дори и в киното.  Криси е сладката ми петгодишна дъщеричка, бърборица, балеринка, художничка, пианистка, поетеса  и какво ли не още. С нея си живеем двечките и се чувстваме добре. Тя – много добре, аз – полудобре. Все пак не забравям да съм благодарна, че и двете сме здрави.

 Баща ѝ ни беше напуснал преди две години – съвсем внезапно, изтърси една вечер, че искал развод, защото срещнал най-после извечната, истинска любов на живота си и не можел да я загърби заради моите плахи целувки. Да, точно така се изрази - плахи целувки, няма как да го забравя. Изтресе го на масата пред Криси, която си играеше с някакво конче, което си отваряше устата когато тя доближеше лъжичката до устата му и после я затваряше, започваше да дъвче усърдно, а очите му светеха радостно и мигаха, мигаха и миглите му пърхаха и опашката му се полюшваше радостно. Новината  не засегна Криси, но аз си помислих, че всичките тия години, в които сме били заедно съм била нещо като тоя неин кон. Боян  ми е давал някакви лъжовни ласки, а аз най-доверчиво съм светела от радост и щастие. Но това остана в миналото, все пак Криси си има нужда поне от един родител, така че време за големи драми нямах. И сега я слушам как ми бърбори:

–Мамо, купи ми тия слончета, гледай какви са сладки. Пет са едно върху друго, моля те, мамичко, много те моля!

Обяснявам ѝ че няма да ни останат парички за пица и кино с пуканки и кола ( кой измисли в киното да се дъвче нещо така и не разбрах ). Но Криси е инат за сто Крисита наведнъж. Застана на витрината като някаква гаврошка и безмълвно затъркаля едни такива сълзици, да ти скъса сърцето. Ето затова мразя моловете – само внасят смут в детските сърца. Аз пристъпвах изнервено край нея и мислех усилено с какво да ѝ отвлека вниманието от тия слонове, когато го видях! Вцепених се! Да, Боян беше! Напълнял, с очила, под ръка го беше хванала „истинската” любов – бременна, която гледаше на света с чувството на негова притежателка! Сякаш само тя можеше да забременява. И двамата бяха облечени в сини палта, много скъпи, с лачени обувки бяха, „истинската” любов с дълга руса коса ( естествено , каква друга да бъде), и с усмивка ала Мона Лиза!

Приближиха до нас и чух как тя изписка :

–Ах, какви сладки слончета! Никога не съм виждала такива, Боби, купи ги за малкия бебо, нали много ни обичаш? Моля те, моля те…

Тя продължи да се превзема, а той много сериозен се наведе да разгледа тази ценна находка на „истинската” си любов – дори си махна очилата, търпеливо оглежда този сувенир от всички страни, прочете, че е направен от слонова кост, прочете и цената, която си беше „солена”, но нищо по лицето му не издаде някакъв смут. Криси в този момент започна да се върти притеснена, гледаше мен, перхидролената особа, Боян, сълзите ѝ бяха застинали на ръба на големите ѝ оченца, които изразяваха страх! Истински страх, че някой друг ще грабне новата ѝ мечта! Сви ми се сърцето. Тя ме задърпа мълчаливо за ръката към входа на магазина и аз тръгнах примирена, че ще олекна със солидна сума, но не можех да позволя някой да ограбва на Криси мечтите, дори и това да е неверният ѝ баща. В този момент  погледът му падна върху нас.

–А! – възкликна леко сконфузено Боян. – Какво правите тук?

–Каквото и вие – промърморих троснато.

–Почакай, искам да видя Криси! – тя се извърна към него и го зазяпа с отворена уста. Не разбираше миличката какво се случва. Как да разбере, като той нито един път не пожела да я види от момента, в който хукна след „истинската” си любов. Не ми изпрати и стотинка от онова, което се нарича издръжка, но и аз не го търсех. Разбрах от брат му, че се оженил и заминали за Белгия, от което сърцето ми си отдъхна, поне няма опасност да го срещна някъде и  да се чудя какви успокоителни да пия. Но ето че сега беше застанал пред мен и искаше да види дъщеря ни.

–Криси, много си пораснала, много красива си станала – започна той да реди някакви медени клишета. „Перхидрола” до него гледаше с отегчение и се канеше да изиграе сцената „лошо ми е, скъпи, само ти можеш да ме спасиш”. И може би щеше да ѝ се получи, но Криси я изпревари – обърна се към Боян и му каза с тон, който не търпи възражение:

–Чичко, не знам от къде ми знаете името, но може ли да ми купите тези слончета, защото мама няма парички, трябва да ходим на пица и на кино с пуканки и кола, а тя няма парички, защото баща ми ни е напуснал и сега се справяме с нея двете сами?!

Боян замръзна. „Перхидрола” също. Досмеша ме на цялата тази нелепа сцена.

–Той е заминал след „истинската” си любов – допълни тя много сериозна – Не знам мама каква любов му е била, но е заминал при „истинската”, ще ми ги купиш ли?

Боян се притесни, започна да си бърше очилата, пристъпваше от крак на крак, внимателно се освободи от ръката на „Перхидрола” и влезе рязко в магазина.

–Ще ми ги купи ли, мамо, този чичко? – запита ме тя.

Аз повдигнах мълчаливо рамене, а „Перхидрола” загледа Криси с омраза.

След малко Боян излезе и поднесе на дъщеря ни една кутия:

–Надявам се да ти харесат, Криси!

Тя погледна и зацвърча от радост, дори не му каза „благодаря”, той ме погледна странно, очите му от сини се бяха превърнали в две оловни топчета, идея си нямах какво иска да ми каже. Но в този миг „Перхидрола” се впи отново в него и замърка :

–Толкова се уморих, Боби, моля те, да поседнем, бебо ми дотежа толкова много…

Боян тръгна напред, беше забравил да си сложи очилата, а аз задърпах Криси към тоалетната поне да се наплача докато тя се радва на петте си слончета…