Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно  почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.  
   Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят  с нежността си кадифената ми  кожа.
   Въпреки горещото време във въздуха се чува  песента на птиците,
съпроводена с нежната музика на щурците.
   Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
   Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми. 
   Сокака  е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.     

Усетих аромат на торище,  което свидетелстваше за живот в това почти изоставено,  забутано и забравено от  управляващите село.    

По това, което виждах,  прецених, че няма осветление в селото,  дори и комуникации.
   Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас.  Малко  след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
   От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и  двора бяха доста добре поддържани.

Магарето изпръхтя по своему, тропна няколко пъти с дясното копито, мяташе с опашка, гонейки мухите и  завъртя  вироглаво главата си. Сетне изпръхтя още веднъж.

- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той  и го шибна по врата

-  Хайде миличък, хайде…  Ако не си ти, какво ще правя без теб?
   Магарето го погледна,  облиза устни и поклати приятелски глава,  като че разбра,  какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
   - Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

       ***
   Дворът бе  разделен на две части с висока ограда.  
   В близост  до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
   В частта пред къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя и  овощни дръвчета с натежали от плод клони,  и насят зеленчук. Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи, дори и участъка от вратницата до къщата.

За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението,  като на няколко места бяха поставени  красиво изработени фенери  със  свещи.
   Приятно беше на човек да стои сред  красивата природа  ухаеща
на полски аромат и  от  красивите  цветя  засадени  от  домакините.
   В другата част от двора, имаше  кокошки,  които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи.  Сред тях  петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.

В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка, а в  близката кошара  имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.
  Всичко това  бе прекрасна идилия, която би стоплила душата и сърцето на всеки, който би решил да  живее и да се отдаде на прекрасния  селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше
изключително много труд и всеотдайност.

     ***
   От едната част на лятната  постройка се усещаше силна и ароматна миризма на  готвено.

- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
    - Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха  смесени чувства, дори и неопределена тъга.

- Какво те води насам, момко? -  попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.

- Обичам природата и  непознатите места, а те са  предизвикателство  за  мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата,  и се усмихна.
    - Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

- Неща подобно… - усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.

- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.

- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
    - Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.

- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода! Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа. Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история  и култура.  А и братята Кирил и Методий са дали на  всички славянски народи  своята азбука. Но за съжаление след преврата  политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на  Тодор Живков  беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…

- Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.

    
      ***
   Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
   Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем  Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха  в почивните дни.
   Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани  в красивия балкан  и носеща живот природа.
   Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
   Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка  за живот и любов към родната земя.

Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.

За  мен те бяха стожерите  на живота…

     
   © Николай Пеняшки - Плашков