Имам си стара рана на сърцето... спомен за целувка първа и гореща.
Спомен, неизбледняващ с години.
Идва, тук е пак – като неканен гост, когато съм сама и привидно щастлива,
а онези очи... те ме преследват в преповтарящи се зимни вечери.
Онези дата и час. Онази стая – една и съща винаги.
От старата рана белег остана, но и той боли.
Усещам още страха, онова вълнение и топлината.
Усещам си сърцето, както тогава... туптеше – силно и бързо,
сякаш, за да бъде чуто.
Изморих се.
Измори ми се сърцето... това сърце, проклетото, измори се да помни,
измори се да помни сълзите, да помни още болката неразбрана.
Неизказаните думи ми горчат и в гърлото засядат като буца.
Изморих се да оплаквам себе си. Съжалявам...
Старите копнежи се превърнаха в страх... на следващия да кажа "обичам",
на следващия да кажа каквото и да е.
На следващия да дам целувката си нежна.
Съжалявам, сърце, ти ще си останеш неразбрано. Съжалявам.
Спомените са такива и сами по себе си трябва да са отминали, забравени...
не – още кървят! Още ми горчат.
А въпросите, въпросите си останаха... защо!?
Защо не чу, защо не разбра, защо не ме обича... защо излъга?
Защо и пак "защо"...
Кой ли не попита, кой, какво каза и какво не!? 
Кой се намеси?
Мина време... намерих любовта, имах любовта.
Имах всичко, но това не го забравям.
Помня още... помня него, помня и двете му очи в тъмнината.
Устните, които ме белязаха с целувка за първи път и със себе си,
рана и спомен оставиха за цял живот.
Остана да ми напомня! Да помня, за да знам къде да не греша.
Грешка беше – дали!?
Грешка, но не само моя, а раната ми... дано боли и върху него.
Дано пари на устните му... и дано въпросите измъчват и него!
Да ме търси, там да се връща... в неизказаното, в миналото.
В спомените си за разплаканите ми очи.
Да помни тъмната стая, целувките и туптящото ми сърце, което се разби! 

25.05.2022г.