Старата пещ

                         Острието на кирката се забива в тялото ми и ми причинява непоносима болка. Мъжът, който купи старата къща, няма нужда от мен. За какво му е една стара рухнала пещ. Сводът ми е паднал, вратичката счупена и захвърлена под стряхата на схлупената вече къща. В лятната кухня, където са нощвите, лопатите, скъсаните чували за брашно, ръждясалото канче за вода, се търкалят, никому ненужни вече,  счупени стомни, пробитото менче за вода, ножът на дядо Йордан и много други неща. Все по-силни стават ударите, все по-дълбоко се забива кирката между ребрата ми. Болката е вече непоносима. Ако бях човек, можеше и да ме пожалят, но аз съм само една стара полусрутена пещ, пещ за хляб. Кирпич по кирпич, частица по частица, тялото ми се разпада. Боли, много боли, рева от болка, но никой не ме чува. Кирката се забива между парчетата печена глина и разкъсва  и без това раненото ми тяло. Иска ми се да викам, да се съпротивлявам, но не ми достигат сили, много съм стара, много. Неотдавна навърших сто години, а може би и повече, не помня. Никой не се сети за рождения ми ден. Как да си спомнят, като тези, които ме създадоха, си отидоха много преди мен. Тях също ги болеше, старостта беше сковала нозете им и трудно отиваха даже до кладенчето. А вода и хляб са нужни винаги. И стар, и млад да си, трябва да ядеш и пиеш. Без това не може, нали? Кирката се спира да се забива в мен. „Спри бе, човече, спри да ти кажа две приказки, па дано се смилиш над една стара селска пещ”. Ти не ме познаваш, не си ял от хляба, печен в утробата ми, не си видял пламъците на горящото ми сърце, никога не си чувствал топлината ми през лютите зимни нощи. Ти си гражданин, дошъл да почиваш  в тази стара селска къща, не знаеш да месиш хляб. Затова разбиваш тялото ми, все по-силно и по-силно забиваш острието на кирката в душата ми. Ти си първият, който посегна на мен. Вярно, дълго време никой не се беше сетил за мен, изоставиха ме и след това ме продадоха заедно със  старата селска къща. Ти си израсъл със  заводски хляб, не познаваш  аромата на топлата  селска турта, пръхкава и миришеща на квас.  Никога пръстите ти не са изгаряли от моята топлина, втъкана в празничната погача, която баба  Анка месеше по Великден  и Божик.

        Човекът се измори. Ударите на кирката спряха. Пот се лее от челото му. А от моето сърце тече кръв, гъста тъмна старческа кръв. Нали вече съм ненужна. Не храня многобройна челяд,  вече никой не би се радвал, ако в мене гори огън, пък няма и кой да го запали този огън. Няма! Но не винаги беше така. Имаше и хубави дни, си помисли старата селска пещ и задълба в спомените си.

                Много отдавна  Дядо Йордан живееше в  тази къща с многобройната си челяд.  Не помнеха откога живеят на края на голямата поляна, кой и кога се беше заселил  в махалата и беше построил   старата  къща на рида. Било е още по времето, когато по тези места е вилнеел Мурад с неговата циганка. Легендата се предаваше от дядовци на внуците им, които пък го предаваха на своите.

        Пещта беше построил бащата на дядо Йордан - дядо Ангел. Той е имал още по-голяма челяд, осем момчета и пет щерки. Йордан беше първородният син и затова остана в бащината къща. Така беше тогава, големият син наследяваше баща си и продължаваше рода. Другите се задомяваха и излизаха от бащината къща. Свиваха  свое гнездо наблизо в махалата. Ливади, малки и големи, колкото ти душа сака. А и горите не бяха малко, та материал  за къщи имаше бол.

        Дядо Ангел беше не само левент, но и  добър, грижовен стопанин. Когато минаваше по пътя, косата  му се вееше над дуварите. Имаше цвета на узряло жито, такива бяха и засуканите му мустаци. Навремето момите от съседните махали луди лудееха по него, ама той не, обичаше си Анка от дете и кога пораснаха, си я взе. Ни тя, ни той имаха очи за други, макар че мераклии и сватовници не липсваха.

        Старата пещ си спомни за оная дъждовна пролет, когато Ангел, още почти младоженец, реши да пристрои още една одая към къщата. Из околността всички къщи бяха строени по един и същи тертип. Кьошка, вкащи с водник и оджак, одая, одайче и килер. Векове наред вакарелци бяха строили малки и големи къщи, но по един и същи модел. Тук, в новата одая, където щеше да се влиза направо от двора, щеше да сложат нощвите, инвентара на фурната, чувалите с брашното. Тук щеше да бъде и входът на пещта, която искаше да изгради. 

        Запретна ръкави Ангел, и с помощта на Йордан, най-големия от синовете, за няколко дни иззидаха и измазаха пещта. Стана фурна за чудо и приказ. Запалиха я, буковите цепеници даваха хубава, трайна жар. В тази пещ щяха да пекат прасе за Коледа, агне и козунаци за Великден. В тази фурна питките и погачите щяха да се зачервяват и образуват вкусни корички, за радост на децата, па и на големите от семейството на баба Анка.

        Старата пещ плачеше от болка, ронеше глинени трошици от замазката, разбита от кирката на тоя гражданин, забравил вкуса на домашния хляб. Ако въобще някога го беше вкусвал. Едва ли. Гражданьете си знаеха своето, заводски хляб, бил той бял или черен, ръжен или пшеничен, все тая. Отиваха в супера, купуваха някакъв хляб, пълен с набухватели и консерванти и толкова.

        Старата пещ помнеше други времена. Тогава даже маята беше кът, та месеха хляба с квас, ама как миришеше тоя хляб, какъв вкус имаше. Можеше да ядеш топлия хляб ей така, без нищо, вкусотия голяма, та не ти требе ни сирене, ни масло, всичко си беше вътре у лебо. Когато баба Анка вадеше изпечените до червено буханки, децата тичаха, привлечени от аромата на прясно изпечения хляб. Надушваха го от голямата ливада, където обикновено пасяха по пладне яретата  и агнетата. А вечер, когато седнеха около софрата, мало и голямо се покланяше на хляба. Още от памтивека знаеха, че по-велико, по-високо от хляба няма.

        Помнеше старата пещ и добри  дни. Когато за някой празник баба Анка точеше баница със сирене и  прясно масло. Имаше майсторлък в ръцете ù, ще вземе Анка топчето тесто, ще го размачка в омаслените си ръце, ще го разточи с грубата точилка, дето ù издялка лани дядо Ангел и като замята кората над главата си, за броени минути тестото ще  се превърне в кора, тънка като цигарена хартия. И кога баницата, вита с маслото и сиренето, легне в голямата калайдисана бакърена тепсия, ще я  изпече в пещта под връшник и ела да видиш радостта на цялата  дядо Ангелова челяд. В цялата махала, па и в съседните, нямаше кой да изпече такава вкусотия. Отвън хрупкава златиста коричка, а вътре мека като душичка, топи се в устата ти. А оня ми ти вълшебен вкус на прясно краве масло и козе сирене, караше мало и голямо често да надигат гледжосаните купи с мътеницата. Нали за това миналата година на събора  по случай Пресвета, бяха дали сума пари за тия купи.

        Пещта се усмихна при спомена за вълшебството на баба Анка, самата тя беше много пъти следила с огненото си око майсторлъка на старата жена, нейната сръчност и похватност при точенето на баницата, в която за Коледа слагаше и традиционната паричка. Не бяха богати, та се задоволяваха с някой черен гологан. Важен беше адетът, а не самата пара. А баба Анка спазваше традициите, завещани от старите, които си бяха отишли, но живееха чрез  оставеното от тях наследство. Това  не бяха нито имоти, нито богатство и стока, защото ги нямаха. Бяха оставили човещината, трудолюбието, традициите и грижата за тези, които ще дойдат след тях. Стара пещ много добре помнеше всичко, защото беше жива свидетелка на живота в ония трудни, отдавна отминали времена. Спомняше си един случай на Великден, в годината кога ожениха най-младия син,  Киро. Внукът Стоимен беше на десет години тогава. Баба Анка беше омесила Великденските козунаци, пещта ги изпече мераклийски и баба Анка ги прибра в килера. Когато на следващия ден след черкуването сложиха пръхкавите козунаци на софрата, ореховите ядки по тях бяха изчезнали до една. Баба Анка изгледа всички, кои бяха около софрата, усмихна се и каза ”Добре, че съм забравила да сложа орехчетата, мислим бяха лоши, можеше да ни навредят”. Всички я гледаха учудено и с неразбиране, само Стоимен се хвана за устата и побегна към двора. Всички се смееха на хитростта на баба Анка, която без да пита и разпитва, беше разкрила тайния лакомник.

        Имаше и трудни години, зърното беше слабо, нямаше хляб за всички, мъжете работеха на полето, трябваха им сили, децата растяха и имаха нужда от храна, за да не хванат някоя охтика, жертвите, както винаги, бяха жените. Майките, които бяха свикнали да се жертват и тези, които се учеха от тях да бъдат майки някой ден. В такива дни за мен, старата селска пещ, нямаше много работа. Пазвата ми оставаше студена и неприветлива по цяла седмица.

        Но имаше и благодатни години, когато берекетът беше голям, та имаше елда за всичко. Тогава не ме оставяха да си почина и един ден. Месеха се медени питки, красиви погачи, големи самуни хляб с хрупкава коричка, месеха се дъхави милинки  и тутманици, а баниците - вити или наложени, се точеха всяка неделя. Излизаше ми душичката от  работа, но като виждах грейналите лица на деца и възрастни, ми ставаше леко и забравях за умората и нагорещената ми до червено утроба.

Ударите на кирката ставаха по-чести и по-силни, забиваха се в тялото ми  и ми причиняваха болка. Едвам издържах, а човекът удряше ли, удряше по тялото ми. Най-после сводът рухна и небето освети вътрешностите ми. Дълги години това не беше се случвало. Болеше ме, а човекът се радваше, че беше успял да разруши това, което беше хранило много хора в продължение на столетие. Човекът беше нов собственик и хич не му пукаше. Хляб в „супера” колкото искаш. Даже имаше няколко вида нарязани, меки като дунапрен, които не баятясваха и след 10 дни. Беше голямо преимущество. „Горко ти, човече, твоите деца и внуци никога няма да вкусят от хляба на баба Анка, нито от баницата и милинките ù. За закуска ще хапват „кроасани 7 дни”, дето ги рекламират всяка минута, докато ти дремеш пред оная кутия, дето има картинки в нея.”, рекох си аз, едва дишайки. Беше настъпил последният ми час. След толкова години работа един непознат дойде и ме изтърбуши. Стана ми мъчно за него. Прощавах му, защото не съзнаваше какво върши.

Да, аз отивах в забрава, никога вече огънят нямаше да гори  утробата ми, но никога децата  нямаше да усетят онзи вълшебен аромат на топлия селски хляб, никога нямаше да знаят вкуса на баницата, печена в пещта под връшник, никога нямаше да държат в детските си ръчички дъхавите и пухкави тутманици и милинки.

Новият собственик докара количката, грабна лопатата  и започна да товари отломъците от току-що разрушената пещ в нея.

Вече нищо не ме болеше. Кирката не се забиваше в тялото ми. Нито огън ме гореше, нито студ ме сковаваше. Мен просто ме нямаше, бях мъртва.

Нямаше го и дядо Ангел, а баба Анка лежеше под дебелата сянка на буките под кладенчето, досами него и двамата слушаха тихата песен на водата, която се лееше вече столетия изпод големия камък. Бяха се залюбили тук край кладенчето, където тя идваше всяка вечер да напълни стомни и менци. Край кладенчето за пръв път Ангел я целуна, та душата ù се преобърна. Сърцето ù запърха като първа лястовичка под стряхата им. Цял живот се трудиха, отгледаха голяма челяд.

Аз, старата пещ, им помагах да нахранят деца и внуци, топлех ги и доставях радост и в делник, и в празник. Те се грижеха за мен, крепяха ме, когато се чувствах зле, чистеха утробата ми и кърпеха кожуха ми, и аз им се отблагодарявах по моему. Така живяхме в мир и сговор много години. Те си отидоха, децата се разпиляха, махалата опустя. Сутрин вече  не чувах звънчетата на козите, нито блеенето на агнетата, нямаше го и гръмогласния левент Ангел, да подвиква по стоката. Тишината беше станала още по-тиха, дърветата сведоха чела, гергините на баба Анка прецъфтяха и постепенно умряха. И за тях нямаше вече кой да се грижи. Всичко свърши.

        Имаше нов  собственик, но  не и  нов стопанин. Той нямаше нужда от една стара селска пещ. Това беше моят край.