Старият Опълченец
Посвещава се на Недю Гюдюлев, един от онези
7000 луди глави, повярвали в Свободна България.
Старият опълченец искрено се радваше на жаркото августовско слънце и разсеяно слушаше речите на местните величия от новата „народна власт” в Стара Загора. Бе 9-тия ден на август 1947-ма, а поводът за тържеството бе той и още 13 удостоени опълченци със званието „Почетен гражданин на Стара Загора” във връзка със 70-тата годишнина от обявяването на Руско-Турската Освободителна война. Речите бяха малко помпозни и тягостни, а всъшност всичко беше толкова простичко и естествено тогава, че той неволно се пренесе там, назад във времето на лютата 1877-ма година.
Сякаш вчера беше когато той, Митко и Рачо, също като него луди глави напуснаха родния Крън, прекосиха Балкана с първите пролетни кервани и запрашиха към Влашко. Беше се разчуло че братята руси събират голяма войска отвъд Дунава и са тръгнали да ни освобождават, та сърца юнашки не изтраяха и някак неусетно и тримата се оказаха записани в Българското Опълчение в румънският град Плоещ. Там за първи път видяха Самарското знаме и положиха първата си клетва. Една сутрин, след военните упражнения младият българин неочаквано бе заговорен от снажен мустакат руски офицер.
- Галубчик, ти такой шустрий, хочеш стать моим адютантам?
Българина се стъписа, разбра по усет какво искат от него и неволно кимна с глава.
Не знаеше той тогава, че разговаря със своя най-голям закрилник и искрен приятел Генерал Михаил Иванович Драгомиров, не знаеше,че съдбата бе определила с него първи да преминат Дунава при Свищов с крилата фраза „ За нас път назад няма, или отвъд Дунав, или в него”, да освобождават Търново и Габрово и да стигнат до Шипка. Не беше ясно какво хареса руския офицер в младия едва 22-годишен дребен планинец , но е факт ,че го пазеше колкото е възможно в това жестоко военно време и се отнасяше с него като баща с любим син. Това отношение често го дразнеше и той се сърдеше като малко момче, че не го пуснаха в първите лодки при Свищов, или че закъсня с цели три дни и не взе участие в най-тежките боеве при Шипка. Все пак съдбата му беше подготвила нов обрат, когато генерал Драгомиров беше ранен лошо в коляното при една турска атака на Шипка и се налагаше да замине на лечение в тила. Никой не разбра какво видя в стоманеносивият поглед на младежа Михаил Иванович, но бързо спря да настоява да го вземе със себе си в Русия, за да го изучи. Спомените на старият мъж станаха по ярки. Видя се да лежи залегнал със своята 10-та опълченска дружина на снежното открито поле пред Шейново под злият вой на януарската виелица и яростният тътен на турската артилерия. Сякаш отново чу онова страшно и зло „Ура” пред което падаха редут след редут и низамите на Вейсел Паша хвърляха пушките и ревяха „вай Алах” с вдигнати ръце. После дойде освобождението на опожарената Стара Загора, боят при Куче дере и за него войната свърши. За всяка от тези битки той получи по един орден и така на опълченската куртка лъснаха четири руски кръста. Нататък лентата на спомените сякаш се завъртя по бързо.
Прибра се в родния Крън, ожени се, изучи се за учител и успешно преподаваше на горните класове родолюбие, литература и история. Вече 30-годишен през 1985г. го избраха за първи Председател на новоучреденото с неговото дейно участие читалище „Орало”, 1902г. организира тържественото посрещане от Русия на църковната камбана за Шипченският храм и произнесе пламенна реч. Колко млад още беше тогава!
И отново времето се забърза и в съзнанието му изплуваха картини от онзи огнен септември на 1923-та. Селото им бе богато и мирно, но все пак когато загоря искрата на бунта в Мъглиш, Стара и Нова Загора, петима от по-буйните младежи окачиха червеният флаг на Кметството и гръмнаха няколко пушки. Властта в Казанлък бързо разбра и изпрати един наперен подпоручик с дузина жандарми да се оправят с населението. Офицерът явно прекалено буквално беше разбрал заповедта и строи петимата боси, само по ризи на площада и реши да ги разстрелва. Тогава на площада пред тях застана вече пенсионираният 68-годишен учител, също по бяла риза, с наметната отгоре опълченска куртка, на която тежко се полюшваха руските медали.
- Господин Подпоручик, Ако тези вагабонти зад мен са направили нещо за което заслужават разстрел, то значи аз нещо лошо съм ги учил и като техен учител също заслужавам подобна участ, но ако България, за която проливахме кръвта си на Шипка и Шейново наистина е правова и свободна държава то нека българският съд да реши вината им. Закопча куртката си , прекръсти се, а ордените с руските кръстове сякаш хвърляха златни мълнии по дулата на пушките. И пушките клюмнаха. Подпоручика измърмори нещо под носа си, махна с ръка и се запиля по пътя към града заедно с дружината си.
Старият Опълченец се стресна от звука на аплодисментите, явно тържествената част бе свършила а пък той беше задрямал . унесен в спомени на лятното слънце. Знаеше разбира се, че случката от 23-та също навярно бе оказала влияние за прекалената почит с която бе обграден от новата власт, но също така знаеше, че той просто нямаше как да постъпи другояче, както не можеше да замине в онзи горещ августовски ден с приятеля си Генерал Драгомиров без да види докрай Родината си свободна.
Нямаше обаче как да знае, че съдбата му е отредила още само година живот, че главната улица в родното му село, сега град Крън ще носи неговото име и че в далечният 21-ви век един от неговите многобройни праправнуци ще се опитва да учи своите деца и внуци в раздираната от нови предизвикателства скъпа нам България що е туй „Родова памет”.
22.03.2019г.
© Христо Паничаров Все права защищены