Старото училище ( по действителен случай)

Събота е! Март е прескочил средата си. Пролетта е навсякъде около нас. И едно слънце грее, само за разходки навън.  Това и правим двамата с Макс. На село сме си. Току що съм му направил лък и две стрели. Сега той тича пред мен, по разбитата селска улица, и цели храстите. Виждам колко е впечатлен от тази простичка играчка, и това много ме радва. Макс е на 7 години ( и половина, тате), страшно любопитен.  И пълен с въпроси. Пътят ни минава покрай сградата на селското училище.Сградата е като бомбардирана, и след тежък артилерийски обстрел. Половината покрив е пропаднал, дограмата е изпочупена. Прозорците и вратите отдавна ги няма. А местата, където са били, зеят като ослепените очи на Самуиловите воини. Макс спира, поглежда ме, и с глас на възрастен казва сериозно:

-Тате, тая голяма къща, все едно е в Украйна!

Хич не се учудвам от това сравнение. Макс се интересува от всичко. Гледа новини. Информирано хлапе е. А той продължава, вече с въпрос:

- Тате, а каква е тая къща?

- Била е селското училище преди време.- Отговарям и чакам следващия въпрос. Той не закъснява:

- А защо сега изглежда така, война ли е имало?

Ей след такъв въпрос е трудно да  отговориш на един първолак.

- Не!- казвам аз и го поглеждам. Виждам недоумението в очите му. 

-Ама, тате, как така? Защо училището е счупено и никой не иска да го поправи? А децата къде са?

Нали трябва да имат къде да учат..

Ха сега де! Замислих се, къде са децата от българските села? И после пак се огледах наоколо. Да, хубаво пролетно време. И птичките пеят. Раззеленило се е . Красота неземна...ама пусто е. Няма детски викове, радостни крясъци. Препускащи велосипеди, тичащи крачета и топка пред тях. Глухо и ...нещо ме стисва за гърлото. Максим е усетил състоянието ми и ме хваща за ръка:

- Тате, аз знам, че лошите хора са счупили училището! Обещавам ти, като порастна, да го оправя. Ти ще ме научиш!

Разбърквам с ръка косата му и се усмихвам. Скришом пребърсвам една капка влага от лицето си. Палавият вятър, напълни ми очите с песъчинки.

- Обещаваш ли , Максо?- Питам и аз сериозно. Максим вдига ръка, както е гледал по филмите и тържествено изрича:

- Обещавам!

Вярвам му...