25.03.2025 г., 15:31

Старото училище ( по действителен случай)

374 2 2
2 мин за четене

Събота е! Март е прескочил средата си. Пролетта е навсякъде около нас. И едно слънце грее, само за разходки навън.  Това и правим двамата с Макс. На село сме си. Току що съм му направил лък и две стрели. Сега той тича пред мен, по разбитата селска улица, и цели храстите. Виждам колко е впечатлен от тази простичка играчка, и това много ме радва. Макс е на 7 години ( и половина, тате), страшно любопитен.  И пълен с въпроси. Пътят ни минава покрай сградата на селското училище.Сградата е като бомбардирана, и след тежък артилерийски обстрел. Половината покрив е пропаднал, дограмата е изпочупена. Прозорците и вратите отдавна ги няма. А местата, където са били, зеят като ослепените очи на Самуиловите воини. Макс спира, поглежда ме, и с глас на възрастен казва сериозно:

-Тате, тая голяма къща, все едно е в Украйна!

Хич не се учудвам от това сравнение. Макс се интересува от всичко. Гледа новини. Информирано хлапе е. А той продължава, вече с въпрос:

- Тате, а каква е тая къща?

- Била е селското училище преди време.- Отговарям и чакам следващия въпрос. Той не закъснява:

- А защо сега изглежда така, война ли е имало?

Ей след такъв въпрос е трудно да  отговориш на един първолак.

- Не!- казвам аз и го поглеждам. Виждам недоумението в очите му. 

-Ама, тате, как така? Защо училището е счупено и никой не иска да го поправи? А децата къде са?

Нали трябва да имат къде да учат..

Ха сега де! Замислих се, къде са децата от българските села? И после пак се огледах наоколо. Да, хубаво пролетно време. И птичките пеят. Раззеленило се е . Красота неземна...ама пусто е. Няма детски викове, радостни крясъци. Препускащи велосипеди, тичащи крачета и топка пред тях. Глухо и ...нещо ме стисва за гърлото. Максим е усетил състоянието ми и ме хваща за ръка:

- Тате, аз знам, че лошите хора са счупили училището! Обещавам ти, като порастна, да го оправя. Ти ще ме научиш!

Разбърквам с ръка косата му и се усмихвам. Скришом пребърсвам една капка влага от лицето си. Палавият вятър, напълни ми очите с песъчинки.

- Обещаваш ли , Максо?- Питам и аз сериозно. Максим вдига ръка, както е гледал по филмите и тържествено изрича:

- Обещавам!

Вярвам му...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Живко Делчев Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • "Да, хубаво пролетно време. И птичките пеят. Раззеленило се е . Красота неземна...ама пусто е. Няма детски викове, радостни крясъци. Препускащи велосипеди, тичащи крачета и топка пред тях. Глухо "... И не в едно наше село е така, приятелю, уви!
  • Мечтите на децата понякога се сбъдват...

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...