4.

Започнах да идвам често и да я наблюдавам – живееше сама с това дете, което носеше името на старшината. „Съвпадение” – казах си и очите ми все в нея. Летните вечери я слушах как пее на сина си приспивни песни, а когато той заспеше, тя  пускаше завесите и отиваше в друга стая – сипваше си чаша вино и започваше да пие. Бавно, някак обречено. На малки глътки. Понякога плачеше, триеше сълзите си с ръка и заспиваше на масата изтощена. Три месеца я гледах и тя някак ме обсеби. Мислех да се обадя на старшината, но не знаех какво да му кажа, бях объркан и реших да си мълча. Когато се връщах една вечер от работа, я зърнах сред хората. Имаше нещо странно в походката ѝ, загледах се – беше с  гипс на глезена. Стъпваше бавно и се подпираше на количката. Изчаках я да стигне до къщата си и когато отключи, се престраших :

–Извинете, позволете да Ви помогна, все пак този крак иска почивка, а юначето пък иска да тича, как се справяте не знам, няма ли кой да помага, дайте на мен да вдигна количката по стъпалата – бърборех  от притеснение какви ли не глупости. Тя ме погледна озадачена, за миг се уплаших, че си е спомнила кой съм, но се успокоих, че няма как да ме познае с коса, тогава бях нула номер остриган, а и беше толкова отдавна. Прибрах количката, тя ми благодари хладно и пожела приятна вечер. Тръгнах си окрилен. Бях гледал разпилените коси, бялото лице, тънките ръчички, с които галеше детето. Видях  коридора – много голям и красив, обзаведен като стая и кръглият прозорец, на който винаги гледах отвън керамична кана с едно цвете – винаги едно и винаги бяло – роза, лале, карамфил. Тази Мария се превърна от проста случайност в моя любов.

 Започнах да се навъртам край тях – все пак беше със счупен крак, понякога се показвах и предлагах да помогна, друг път я наблюдавах тайно. Предложих ѝ да направя два парапета на стълбите – вярно, че за пет стъпала само, но да може по-лесно да слиза, пък и за малкия беше по-добре. Странно  – тя се съгласи, макар и колебливо. Взех моите апапи и за един ден свършихме работата. Направихме и два улея – да може да вкарва количката в къщата когато е сама. Тя поиска да плати, но момчетата си тръгнаха, а аз останах да почистя. Нея вечер  се запознахме официално. Направи салата, сипа ракия, седнахме на двора, разприказвахме се.  Аз за себе си, тя за нея си – живеела сама, синчето кръстила на баща му, който починал при автомобилна катастрофа. Не помнела майка си, а баща ѝ работел в Либия от много години. Той купил тази къща за себе си, но когато се оженил там, я оставил на нея. Гледах я и усещах как се разтварям в тъмносините ѝ  теменужени очи, в пълничките устни, в русите дълги къдрици. Приличаше ми на малка кукличка, ефирна, нежна, като че ли всеки момент може да се счупи.

Така започна всичко с моята Мария. Говорехме си кой с какво име е и тя изведнъж се засмя с една широка усмивка, която никога не бях виждал у нея:

– Мария – Магдалена ме кръстила мама – на двете ми баби, да не се сърдят, но си имам прякор.

Блеснаха белите ѝ зъби, в очите заиграха пламъчета, оживи се цялата.

– Сега ще ти разкажа, само да сложа Крас да спи – и закуцука бързо към къщата.

А аз стоях като изтукан – Крас!!! Не, нищо случайно нямаше тук – това си беше син на старшината.

Когато се върна носеше тава с печени картофи и кюфтета :

– Заповядай,  не съм добра готвачка, но това ми се получава добре, опитай, дай да ти сипя – беше усмихната, чудех се не я ли боли крака, но си мълчах.

– Ето, заповядай! Да ти е сладко! За прякора – ще ти разкажа, но няма да се смееш, обещаваш, нали?

–  Обещавам!

– В училище ми казваха Мима,  и татко така ме наричаше,  нали имахме физическо –  много се страхувах от оня уред „коза”, помниш ли го?

– Помня, разбира се, как да не помня! – възкликнах аз.

– В един час даскалът ни задължи всички да направим по два скока. И когато дойде моя ред докато  гледах козата, ме обзе силен страх, зъбите ми затракаха – видя ми се нещо огромно, абсолютно непреодолимо. Нали беше задължително, нямаше как, въздъхнах и се засилих колкото се може по-силно, стъпих на трамплина, сложих си ръцете на козата, отскочих и изведнъж я възседнах. Не разбрах как се случи. Целият клас избухна в смях. Аз се разплаках, даскалът дойде да види дали не съм си счупила нещо. Слязох позорно от тая противна коза и се тикнах в единия ъгъл на салона. В междучасието  всички се смееха и приказваха за мен, а аз ронех сълзи. Крас – той ми беше съученик тогава, не съм и мислела, че някой ден ще ми стане съпруг, че и дете ще имам от него, ме спря:

– Виж, Мимо, ще ти казваме вече Мичона, разбра ли – това ти отива повече, ти като някакъв коч се нахвърли на бедната коза, мислех да е Микоч, но не е благозвучно, така че трябва да си ми благодарна, защото Весо искаше направо да те наричаме „козата”, какво ще кажеш, може за по-голяма яснота да е „козата Мичона”, а?

Блъснах го и избягах. Така си и остана – Мичона – едно такова нито мъжко, нито женско име. Но вече не се сърдя, пък и Крас загина така нелепо, как да му се сърди човек.

Тя се умълча. След малко си тръгнах, а сърцето ми прескачаше от вълнение и устата ми пресъхнали шептяха:”Мичона, моя малка Мичонка”.

                        ( следва продължение)