8.     

Пристигнах в селото към обед. Беше тихо и безлюдно. Започнах да се оглеждам за къща с българското знаме. Видях я – беше наистина в края на селото, като птица отправила се на своя последен полет. Изкачих се до върха. Портата не се отваряше – почуках, обиколих двуетажната къща, нямаше жива душа. Седнах и запалих цигара. По някое време мина един дядо – много стар  и много слаб, като изсушен. Поздрави ме и аз поздравих.

– Къде си се, море заборкал? –попита ме дядото.

Не знаех какво да му кажа, започнах да обяснявам кого търся, той ме прекъсна:

– А, Крас?! Няма го вече, няма го, жалко, хубав мъж беше, но пък момчетата на Динко оживяха.

Наострих уши. Той седна до мен и сам започна да разказва:

– Всички обичахме Крас. Такъв хубав, силен мъж. Работен, много работен човек, все нещо майстори. На всеки помагаше с каквото може – и с пари ни е помагал,  и с работа, и с  лекар, затуй си го избрахме за кмет.

Тогава той сложи знамето на къщата си.  Беше на жена му – Лилето, но тя от малка беше болнава, дори и едно дете не можа да му роди, поне къща му остави. Той бил граничар, знаеш ли, момче? Голямо нещо е това да си граничар! На турската граница  бил. Тука нашите баби по едно време шушукаха, че имал някъде син, ама те не знаят, измислят си, как ще има Крас син и ще го изостави, дори и жена му да е била парясана, той щеше да си вземе момчето, нали тъй? Не слушай какво ти говорят, мен слушай, Крас ми беше като син!

–А какво се е случило ? – попитах аз.

Дядото помълча. Помоли ме за цигара, запали, зарея поглед към баирите:

– Как да ти кажа и аз не знам – Крас преживя някак Лилето. Свикнал съм със самотата, тъй ми казваше. И нали ти казвам, че по цял ден на двора и в къщата – нещо чука, трака, очите му шареха нагоре - надолу, да види къде от какво има нужда. Всяка събота и неделя събираше децата на селото и ги учеше – строева подготовка, равнение, като войници, нарече го „ Игра на граничари”, а в края на учебната година имаше три дни наречени „Дните на граничаря” – бягаха, скачаха, плуваха във вира в реката, състезаваха се, цяло село се събирахме да им се радваме. Имаше първо, второ и трето място и Крас им окачваше панделки с трибагреника и надпис – „Граничар отличник”, много се радваха децата и много го обичаха. За всяка Нова Година им правеше подаръци.

Един вторник се прибра от пазара в града с един кон – много хубав кон беше – като златен, с  големи умни очи, гривата му и тя златна. „Това е моят нов приятел, бай Марко, много обичам коне, още от малък, по нашия добруджански край, много се гледаха коне, обичам да яздя! Сега няма вече да съм сам!” Потупа го гальовно и го прибра ей там, в обора. И от тогава Крас беше все с коня. Минаваше като златна стрела покрай нас, понякога го водеше за повода и го галеше, като че  свенлива булка окуражава. Учеше децата на езда – едно по едно ги качваше на коня си и ги държеше здраво, много обичаше децата, зер нямаше си свои, а сърцето му едно такова обичливо – на хорските деца я раздаваше тази своя обич. Той беше кръстник на сватби, на кръщенета, тук не останахме много хора, но младите идват ей тъй по празници и кой, кой – Крас – най-младия от нас, най-хубавия. Все той – и за сватби, и за погребения. Понякога вечер си пийвахме с него – аз живея ей тами зад ъгъла вляво, малко съседи си падаме, то и аз сам, и си говорехме. Само един път – помня го като вчера да е било – беше подпийнал, ми каза :”Поне да знаех тя дали роди детето и дали е момче, а то – и това не знам, казах на едно от нашите войничета да я намери, той се обади, ама аз тогава вече с Лилянчето бях и не ме интересуваше.” Много странни думи ми рече, но нали сме понаправили главите не се замислих много-много.  Крас понякога пееше. Все една тъжна песен за изоставен войник от любимата, много я обичах тая песен.

Отишъл един следобед на вира – там нагоре, по реката, май месец беше, ама горещо – какво му стана на туй време не знам, при нас май месец си е още за елек, а тогава – жега. Отишъл с коня – напоил го, измил го, намерил полянка, поизтегнал се – да послуша реката, че по него време тя е много буйна. А Динковите  момчета да идат на вира. Скачали от скалата, играли, смяли се, какво станало – много не разбрахме, едното се подхлъзнало, паднало и водата го повлякла надолу, брат му скочил и той във вира и подир него, ама нали е по-голям започнал да вика за помощ, а реката го заблъскала в камъните. Чул Крас виковете, скочил и се хвърлил в реката. Извадил големия, и започнал да търси в реката малкия – много трудно го намерил, вече било посиняло момчето, той го вдигнал високо и го оставил на един голям камък да лежи, брат му видял всичко и продължил да вика. Видял как Крас се подхлъзнал, паднал под водата, а тя силна – понесла го право надолу… Дошли хора, извадили и малкото момче от камъка в реката, спасили го, но за Крас било вече късно, реката го изхвърли на другия ден чак през две села надолу.  Тъй стана… не можахме да си опазим кмета, момче.

Затърка очи дядо Марко, аз запреглъщах една топка, която ми беше заседнала на гърлото...

                                    ( следва продължение )