8.
Пристигнах в селото към обед. Беше тихо и безлюдно. Започнах да се оглеждам за къща с българското знаме. Видях я – беше наистина в края на селото, като птица отправила се на своя последен полет. Изкачих се до върха. Портата не се отваряше – почуках, обиколих двуетажната къща, нямаше жива душа. Седнах и запалих цигара. По някое време мина един дядо – много стар и много слаб, като изсушен. Поздрави ме и аз поздравих.
– Къде си се, море заборкал? –попита ме дядото.
Не знаех какво да му кажа, започнах да обяснявам кого търся, той ме прекъсна:
– А, Крас?! Няма го вече, няма го, жалко, хубав мъж беше, но пък момчетата на Динко оживяха.
Наострих уши. Той седна до мен и сам започна да разказва:
– Всички обичахме Крас. Такъв хубав, силен мъж. Работен, много работен човек, все нещо майстори. На всеки помагаше с каквото може – и с пари ни е помагал, и с работа, и с лекар, затуй си го избрахме за кмет.
Тогава той сложи знамето на къщата си. Беше на жена му – Лилето, но тя от малка беше болнава, ...