LiaNik (И.К.)
257 4453
4 мая 2019 г., 14:23  

Стихийни чувства 

  Проза » Рассказы
1166 7 37
10 мин за четене

       Тъмнина - страшна и гъста като лепкав катран. Небето  чернееше, сякаш бе решило да  обрисува с най-дребните щрихи, на които бе способно,  какво е библейски мрак. Въздухът в стаята бе тежък и неподвижен и всяко вдишване, караше дробовете да се напрягат. Тя стоеше изправена  до масата. Гледаше  навън. Драскотините по старото стъкло очертаваха мрежа от проблясващи нишки, осветени от пламъка на свещта. Там, навън, беше безкрайната нощ. Чу се тътен - дълбок и разтърсващ основите на земята. Последва втори и електрически вени раздраха дълбочината на непрогледната чернота. Светът, познатият и свят, изпълнен с цвят и мирис на живот, бе застинал приличащ на захабена черно-бяла фотография. Само секунда – две и тъмнината отново изпълни пространството. Токът беше спрял. Вихрушката, развилняла се в продължение на няколко минути, бе вдигнала пепел, премитайки тесните неравни улички, за да възвести за настъпващата чернота. Часовникът, самотно отброяваше времето. „Тик – так!” – напрегнатият и  изострен слух на момичето отчиташе звука. Секундите се изнизваха от броеницата на времето. Гръм, после втори. Тежката, небесна  завеса се раздра. Нови електрически жилки плъзнаха криволичещо през тъмнината . Бурята набираше сила, пълнеше я в сърцевината си и се приготвяше да потопи всичко в стихийния си гняв. Часовникът, неспирно тиктакаше, а  ритъма на нейното сърце изпреварваше  устремът на стрелките. То биеше. Затихваше. Пак гръм, а после мрак. Туп - туп – циркулираше кръвта. Воят на вятъра бе утихнал. Гробната тишина увисна в пространството, сякаш всеки миг се очакваше църковната камбана да забие за последен покой.

      Нямаше я! Все още я нямаше и това тревожеше умът, свиваше сърцето и разпъваше душата и. „Тя се страхува! Страхува се!” – повтаряше си на ум. Обичаше бурите. Обожаваше силата, с която се разразяваха, неочакваността им, величието им. Обожаваше чувството на безгранична свобода, което затуптяваше  в нейната душевност, така сякаш същността и на човек се издигаше и вилнееше наедно с бурята. Винаги се беше ядосвала на майка си, че се страхува от тези толкова красиви избухвания на природата…Сякаш въздухът, нажежен от величествени светкавици,  вятърът, вдигащ пепелта над земята и водата се сливаха в един неописуемо красив вихрен танц. Танц на стихийността. Танц, който много често приличаше на този в личния душевен палат, скрит за очите на хората от най-обикновено тленно тяло.

       Някога, когато майка и е била малко момиче, беше видяла как пада гръм и подпалва едно дърво. Огънят бил толкова силен, пукащ и изпепеляващ клоните от короната, че в очите на нейната майка, това се беше отразило като най-страшната картина от Ада.  Под онова дърво се били подслонили младо семейство, съседи – майка, баща, дъщеря и малко двегодишно момченце. Само малкото бе оживяло и то по някакво чудо, но беше оглушало за звуците на света.

     От тогава нейната майка изпитваше неописуем ужас от бури. Често изпадаше в истерия и дори беше способна да се навре в най-тясното пространство, само и само да се скрие от тътена, гръмотевиците и светкавиците раздиращи небесните простори. Тя я беше  помолила да не се бави много и да се прибере по-рано от съседката. И все пак…

     Вътрешно беше усетила, че силната жега и тежкия въздух през деня ще докарат стихийната сила, която се разрази. Светкавиците, отново раздраха тъмнината и прекъснаха потокът от мислите, но пламъкът на емоциите се разгоря до стихиен огън. Малки издигащи се спирали от огнени чувства завираха и горяха душата и. Изпита страх, независимо от възхищението си от стихийната сила, брулеща всичко отвън. Изведнъж реши. Припряно облече якето си, наметна стария дъждобран и взе още една дебела връхна дреха и едно свито на четири парче найлон. Навън, светът от катранена нощ и електрически пипала, сякаш беше чакал нейното появяване. Проливният дъжд се изсипа, студен, тежък и неспирен. Беше толкова проливен, че тя сякаш въвреше през реки от нестихващи небесни водопади.  Водната стена, сякаш приветстваше своята сестра. Трудно достигна до ъгъла и излезе на главния път. Сърцето и биеше наравно с вихрещата се буря, подскачаше, обръщаше се, примираше, при всеки тътен и камшичен взрив от електрически езици. Тя се ориентираше  по памет. Вдигнеше ли глава водата обливаше очите и, пълнеше устата и – също като оживялата история за библейския потоп. Две двойки  светкавици, едно след друго осветиха небето. Видя я – мокра, замръзнала като статуя в миг на агония в средата на централният път. Разбра го – това беше майка и. Бурята я беше заклещила насред пътя и там  си беше останала. ”Колко ли време беше стояла в този ад?!” – светкавично се изстреляха мислите и рикошираха, като сребърни куршуми, преминавайки през сърцето, и губещи се дълбоко в необятността на младата душа. Нейното тяло можеше само да се тресе в унисон на обхваналите го стихийни емоции. Нещо се обърна дълбоко в същността и, сякаш мигът замря и времето спря своя ход … Ръцете на майка и бяха студени, но тя стоеше изправена, побита като кол и не мърдаше, не крещеше, не говореше. Нещо дълбоко  в нея забоботи и завря – студът от страха отстъпи пред буйния поток на желанието, искреността, отдаването, грижата… Сърцевината на нейната душа, сякаш лумна и също като окото на тайфун загря вътрешността и.  ”Не!”  – изгърмя, като тътен в нея и почти я проглуши. Спря да мисли за гръмотевиците, за проливният дъжд, за тъмнината. Обгърна треперещото женско тяло, което приличаше повече на скален монумент, отколкото на живо същество. Наметна мократа дреха и найлона, който носеше, върху майка си. Започна да я опъва в старанието си да я накара да тръгнат към дома. Тялото не искаше да помръдне, сякаш майка и се беше вкаменила пред страха от стихията. По-късно не си спомняше,  какво и защо стана, но в онзи момент заблъска, защипа, закрещя,  надвиквайки гласа на бурята:

       - Не! Чуваш ли! Не, няма да умреш днес, нито сега…Не!

По-скоро усети, отколкото  видя живинката в погледа на майка си и още по усърдно я заблъска и задърпа след себе си. Беше ужасно! Беше неописуемо! Беше миг на прочистване не само на природата, но и на душевния свят на едно момиче, разбрало, че бурите не бяха само величествени и красиви сили, показващи красотата на пълната свобода, а и опасни стихии, способни да  отнемат най-милото на сърцето и ума.

      Прибраха се. Бурята се премести в тясното пространство, осветено все още от почти догарящата свещ. И двете крещяха – едната от обзелия я истеричен страх, другата от нестихващото възмущение в себе си, от тлеещото ядро, препълнено с обич към жената, която я беше родила и от невъзможността да спре буреносната сила, която я беше завзела.  Душата и се беше превърнала в тайфун – вилнееше, чупеше и прекрояваше всичко по пътя си. Високи и буйни пламъци от разразилият се пожар на разбърканите в едно чувства, придаваха силен и неповторим блясък в нейните очи. Кожата и изсъхна, страните се затляха от високата температура, генерирана от тялото в опит да въдвори ред в настъпилия душевен дисбаланс.

     Знаеше защо обича стихиите – те се родееха с емоциите, които се завихряха като тайфуни из и така горещото и пълно с обич душевно ядро. Те бяха величествени в своята сила, но прочистваха всичко излишно в природата и  оставяха поле за нов творчески устрем. Разбра и защо винаги в нея кипяха чувствата, а заложената по рождение природа  на човек и душевния  стремеж към извисяването до Бог превръщаха всяка отделна емоция, без значение положителна или отрицателна в бал на стихиите…Болката беше силна и изпепеляваше, гореше,задушаваше, но идваше с вледеняващ студ. Срамът и страхът, обичаха да се израждат в злобата и бяха задушаващи като гъстия дим от изгарянето на огъня. Любовта приличаше на огнена стихия, може би и заради това се родееше с розовото и червеното, а не само, че, често  се свързваше и със сърцето…Но колкото сила и проявление да имаше огънят, толкова имаше и любовта. Огънят, беше красив и ярък, изпепеляваше всичко по пътя си, спичаше земята, но не я нараняваше.Той можеше да бъде и топлещ, и полезен и начин да се приключи с нещо старо и изгради едно ново начало.

       Казваха, че стихиите са  първичните четири елемента на живота. „Петият елемент” или петата стихия, неделимо цяло от другите беше способността на човека да се привързва, да милее, да е грижовен – да изпитва любов. Силният вятър, представител на въздуха беше страшен за едни, но полезен за други. Страшен, защото рушеше, но и полезен, защото разпръскваше семената на живота по-надалече и в по-плодородни земи. Водата, приемана като храната на всичко живо, беше като вярата в живота за хората – без нея нищо не растеше правилно и не се възпроизвеждаше.Тя утоляваше жаждата, но и удавяше и измиваше излишествата и чернотата.

      Страшно беше да разбиеш себе си на най-малките парченца от душевност и да пуснеш стихиите да вилнеят и прочистят прахоляка, за да стане светло и пълно с ободряващият въздух и аромата на любовта и новото, което предстои…Също като след буря.

    Сънят,изпълнен със спомени и стихийни емоции, бавно вдигаше булото от събуждащото се съзнание.

***

        Докосване като падащо перце от ангелски криле накара всички рецептори по нейната кожа да се задействат. Приятно, топло чувство се разля по цялата дължина на тялото и. Тя отвори очи и потъна в неговите, толкова тъмно кафяви, почти черни, но искрящи с шеговит блясък и препълнени от обич…

        - Добро утро, стихийке моя! Наспа ли се? – тя сънливо  му се усмихна.Гласът му намери, точно сърцевината на душата и я подгря, препълвайки я с горещината на любовта. Беше утро. Звукът от песните на птичките приглушено долиташе отвън. Един слънчев лъч играеше в косите му при всяко движение на главата. Той се наведе и меките му топли устни покриха нейните. Нещо, дълбоко в нея въздъхна и тя се почувства така, все едно след дълъг ден на студа, най-накрая се беше потопила във вана с гореща и ароматна вода.

        - Доброоо…ммм - измърмори му сънливо. Той се отдръпна от нея, наболата му брада беше оставила приятен гъдел по страните и. Погледна я строго в очите, но на шега.

       - Така дълбоко спеше, чак не помръдваше и изглеждаше, че почти не дишаш. Не усети бурята, която се разрази след полунощ и дори, че ставах да затварям прозореца…На два пъти те проверявах и целувах, а ти никакво внимание!

 Тя се разсмя. Някъде дълбоко в сънливостта на ума и, просветнаха остатъчни спомени от буря, чувства от спомени и стихийни вълнения.

       - Ела тук, сърдитко! – сладко му отвърна  и придърпа главата му към своето лице. „ Не… - помисли си тя, - кафето щеше да почака…” Устните и телата им се притиснаха едно в друго и сляха, като неповторимият танц на стихиите.

Споменът за отминали дни и страхове се беше изнизал, също като съня, който беше сънувала. Имаше още една стихия, която трябваше да се навилнее и да затихне, оставяйки след себе си тръпки от пролетна топлина, нежност от коприна и спомен от пърхането на пеперудени крила.

      Любовта имаше много проявления  - детето към майката, момичето към бащата, жената към мъжа, майката към сина, сестрата към брата. Тя беше емоционална стихия, помитаща вътрешния свят у човека, но беше и носител на живот и промяна в името на нещо, което можеше да те изпепели чрез силата на  огъня, да те удави из вълните на  водната стихия, да те притиска като земята, но и да ти даде да дишаш с пълни гърди, да летиш из въздушните простори, и да те топли и огрява  до края на дните ти по тая земя, превръщайки се в не подвластна на времето обич.

© И.К. Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Стихии »

2 место

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Jonnnn, сериозно ме усмихнахте. Мнението Ви не е странно, напълно нормално си е, сигурно, според Вашите разбирания. За сънищата- има и кратки, има и такива пълни с преживяни спомени. Когато човек спи, съзнанието му си прави каквото му се иска, та, мозъкът си знае. Също така зависи, каква памет има всеки човек и как претворява света и преживяванията си. Понякога сънищата са по-страшни от реалността, а понякога , когато действителността е по- страшна от "съновиденията" си е още по- различно. Основно, сънят на героинята е проекция от нейни минали преживявания, а спомените са се отключили подсъзнателно от шумовете на вилнеещата буря, докато тя спи. А авторът си е позволил да си вкара разсъждения между всички тези проекции, достигайки до момента на действителността. И страхът, и страстта, и смелостта са стихийни емоции според мен и се родеят с природните стихии. Благодаря за мнението Ви!
  • Тази стихийна импресия я прочетох поне десет пъти. Първите няколко пъти попадах директно в стихията, тя така ме оплиташе и завърташе със своята реалност, че ми беше трудно да продължа до края и смътно търсех някаква, каквато и да е логика. Най сетне достигнах до ключовата дума 'сънища', което елиминира търсенето на логика, но ме удиви идеята, че един сън, какъвто и да е, има толкова много реалистични подробности ... което е уникално явление. След такъв кошмар е нормално на сутринта да ти донесат студен компрес за челото, термометър и чай и да проверят за наличието на грахово зърно под дюшека. А и самите сънища обикновенно се базират на минали събития или предчувствия за бъдещи. Изчаках края на конкурса за да си изразя странното си мнение
  • Благодаря! Ще върнем две...
  • Така е ! И чрез предизвикателствата, взаимно се допълваме .
    / Марко подарява една широка усмивка /
  • Марко, разказът ти е много хубав и при това има своето очарование, което дали умишлено или не , като автор си вложил. Понякога неусетно се създават, наистина вдъхновяващи редове. И не само за "спорта" , но и заради проверката на самите нас си е хубаво да участваме в предизвикателствата.
    Доче, благодаря ти и тук! Вниманието ти е наистина ценно за мен и го оценявам високо!
  • "Тя беше емоционална стихия, помитаща вътрешния свят у човека, но беше и носител на живот и промяна в името на нещо, което можеше да те изпепели чрез силата на огъня, да те удави из вълните на водната стихия, да те притиска като земята, но и да ти даде да дишаш с пълни гърди,"

    Стихия си!
  • Разбира се, че " конкуренция" е шега.
    Аз също не се вземам на сериозно като творец.
  • Благодаря ти, отново! Но , аз не се конкурирам, просто имам история, сядам и пиша, а после в уважение към някого решавам,че е добра за темата и качвам. А понякога темата ме вдъхновява, написвам и участвам. Всичко при мен е удоволствие от прочита и естествена радост да уважа някого, а останалото е просто живот и писане от сърце. Искрено, благодаря за честта да ме поставиш , като основен конкурент! Успех и на теб!
  • След българския Карл Май, вторият ми глас заслужено идва при теб, защото те имам за основен конкурент.
    Поздрави !
  • Благодаря, Доче! Много си мила и ценя всеки жест към историите, които пиша. Благодаря и на всички оценили!
    Стихиите са си стихии, независимо в коя част от общото название"живот" ги усещаме. Хубав ден на всички!
  • Невероятен силен финал на твоите стихий, Лия! Имаш и моя глас!
  • Благодаря, Доре! Разказът е хубав, но става още по-хубав и свети, заради коментарите на всички ви. Не помня кой беше го казал, но " Какъв е смисълът на изкуството, ако няма кой да му се наслаждава..." Дано да съм близко до точният цитат, но думите ми са искрена благодарност и начин да покажа, че ценя времето на всички ви.
  • Каква мощна енергия носят думите на перото ти, Лия! Като вулкан си! Изключителна наситеност от образи и емоции. За миг не можеш да си позволиш да изпуснеш нишката - тя не те пуска. Много добър замисъл за стихиите - отвън и отвътре! Поздравявам те, с обич и гласувам за разказа ти.
  • Благодаря,Моргиана! Важното е, че ти харесало и си е струвало времето ти.
  • Еха! Чудесен разказ! Гласувах без колебание.
  • Гавраил, благодаря че прочете!
    Светослав и тук, благодаря!
    Важното е да сте почувствали ,че написаното ви удовлетворява.
    Хубав празник на именниците!
    Всички Георги,Гергана и производните, да се чувстват поздравени за красивите си имена.
  • Чудесен разказ. Много добре балансиран и с едно неподражаемо описание на стихията - природната и чувствената. Поздравления!
  • Чудесно развитие на темата в точните и граници.
    Успех!
  • Благодаря, Кентавър ( Димитър Атанасов) ! Има тайфуни и тайфуни...Но бурите са си страшни стихии.
    Г- н Коновски винаги е приятно да прочета думите ви...И двете, както сам сте се досетили... Как беше "...Дай на хората всичко и ..." Нататък сам го знаете. Хубава вечер ви желая и благодаря за гласа!
    Кате, удоволствие е да те чета...Те моите приказки не са така хубави,но поне са от сърце. Благодаря,че отвърна на коментара!
  • Ще очаквам приказката ти, Лиа. Няма проблем. То и аз съм приготвила една обещана за теб, но снощи писах друго и я отложих...За в бъдеще ще се изненадаме и двете приятно - надявам се. Моята ще е кратка, но ти ме знаеш...
  • Дадох глас.
    Не разбрах само - стихията ти ли си или историята е за стихия? Щото и двете са верни...
  • Тайфуни с нежни имена
  • Васе, точно си го казала! Благодаря ти!
    Красе, благогодаря, всеки от нас е стихия, само в мен съм ги приютила малко в повече.
    Кате, благодаря и на теб мила!
    Не съм довършила, но когато свърша приказния разказ, специално ще го кача за теб. Дано да стане весело или приказно. Вдъхновение са историите ти, но не очаквай да е кратко...По е ще е с дължина три твои разкази...
    Желая ви всичко най-най момичета!!!
  • Страхотен стихиен разказ! Успех, Лия!
  • Стихия си, Лия! Глас и от мен! Успех!
  • От тази стихия се умира, пропива, извършва се престъпление, но и се ражда живот! Прерасно описание на бурята.
  • Благодаря ти отново, Мариана! Признавам, че имах затруднение със заглавието...По-принцип, когато седна и започвам някоя история, заглавието е първото, което изниква, като ядро , а от него се точат на талази думите описващи героите и световете им. В този случай имах историята, но докато реша, кое заглавие, трих поне 10 пъти...Това е поради двете основни посоки или поради двойствения характер на стихиите. Все пак ме радва, че избрах и го качих. Хубаво е да участваме, не само като проверка, дали можем да пишем по някоя зададена тема, но и дали можем да останем в границите и като цяло. Успех на всички!
  • Благодаря мили дами! Наде, Силве, Светулче и Роси - много сте мили!
    Винаги ви се радвам, когато видя написаните с искрящи чувства коментари и то не само под моите, но и под други истории. Всяка от Вас е като различно цвете в градината на живота - носи своето ухание, цвят и венчелистче и е неповторима сама по себе си. Стихийността в природата си има своето място, така както и в нашата душевност. Хората подвластни на стихийните вълнения в душевната си атмосфера са такива, каквито са. Те не играят роли, не са подмолни, но съзнават отговорността си да озаптяват стихийността в душите си. Вълнението, болката, обичта, радостта и шеговитостта им винаги си проличават по жестовете на тялото, по лицата и в очите им. Такива хора усещат инстинктивно , коя вътрешната стихия вилнее в другия отсреща... Общо взето, лично авторово мнение. Разказът го написах, за да уважа темата на Мариана и да, прави сте в едно - " Стихии" си е тема, която наистина харесвам. Хубава вечер ви желая!
  • Това си е твоята тема откъдето и да го погледна.Цунами си! Успех!
  • Стихийно за стихийните чувства. Браво!
  • Разпиля ме, много е силно и точно по темата. Талант - стихия си!
  • Ех, Тайфунче! Обичам бурите, обожавам ги! Талантлива си и няма да се уморя да го повтарям!
  • Благодаря, Мариана! Исках нещо различно и задължително да се придържам към зададената тема. Опитах се да изчистя максимално емоционално-експресивното си влияние. Не, че ми се получи, но доста се приближих и съм доволна поне, че опитах.
    Дон Бъч,, както винаги ми даряваш усмивки. Удоволствието да се четем е взаимно и хубавото е, че всички сме различни...Мисля, че ще си доскучаем ако всички сме "фабрично еднакви"...За прекрасните ти искрени думи - сърдечно ти благодаря! Коментарите ти винаги ме замислят.
    Емил, благодаря ти! Да, разбирам, за какво говориш...подобен род бури са си страшни и в природен и в душевен аспект.
    Марко, радвам се, че наминаваш! Ти не си от лесните читатели , в добрия смисъл на думата. Тоест, имаш си свое виждане и прочит.
    Благодаря и за "любими"!
    Всеки от вас има свое виждане, и свой стил на изразяване и поглед върху написаното. Благодаря, че написахте мненията си и за оценките ви също!
    Пишете - има какво да се каже и какво да покажете!
  • Много силно е представена стихията. Поздрави !
  • Страхотно описание! Веднъж ми се случи, да се окажа насред бушуваща буря, далеч от населено място. Ловях си спокойно риба, когато стихията връхлетя. И въпреки че бях вече голямо момче, такъв страх ме хвана...
    И сега, когато четях разказа, се пренесох мислено там...
    Поздравления!
  • Човек може да си вземе толкова много от тук - и картинни описания и екшън; и страх и романтика; и гняв и обич. Аз бих си взел от всичко по много
    Успех!
Предложения
: ??:??