Ако човекът не изпитваше страх, може би щеше да се радва на всичко, което му поднася живота. Щастливи и спокойни, хората щяха да изживяват своите приключения. Нямаше да знаят, че съществува риска. Нито да пресмятат кое е опасно и кое не.
Страхът е с нас още от детските години. И расте заедно с нас. Изпитваме страх от всичко. Постоянно мислим за неща, които може и да не ни се случат никога, но сме ги виждали при други хора. Страхуваме се да не останем без работа. Да не изгубим приятелство. Страх ни е от изневяра, от тишината в отношенията с любим човек. Страхуваме се от студа, от жегата, от безводие, от наводнения, от вулкани, от земетресения, от старостта, от самотата, от пиянството, от агресията, от болести. И в един момент осъзнаваме, че животът ни се е превърнал в страх. А когато човек се страхува, той не мисли. Стомахът му се е свил на топка. Сърцето му прескача бясно. Нервира се при всяка дума на близките му хора. На въпросите, които му задават, той отговаря едносрично и с неприязън. Затваря се в себе си и не може да се успокои. Започва да гледа телевизия често. Пристрастява се към новините. Страх го е, но всяка лоша вест го кара да тръпне в очакване от следващата, още по-лоша новина. Не го свърта на едно място. Иска да подиша чист въздух, но го е страх да излезе на вън. Иска да каже някоя дума, но се страхува, да не би човекът отсреща да не започне да говори много. Слуша му се музика, но се страхува от шума.
Страхът се оказва много по-лош от всичко, за което човек се притеснява. Тялото отслабва. Гладен е, но не може да седне спокоен край масата, за да се нахрани. Обикаля всички стаи и търси спокойствие, но във всеки ъгъл намира по нещо, от което се страхува. Навежда глава. Има нужда от светлина, но не вижда слънцето. Нуждае се от топлина, но намира само сянката си. Потърсят го по телефона, за да го успокоят, защото знаят, че се страхува, а той не вярва на никого. Унесен от тези свои мисли, че нещо лошо ще се случи, той не вижда нищо друго освен страх.
Когато това, от което се е страхувал е вече отминало, човекът се обръща назад и си казва, че си е загубил времето в напразна, безсмислена паника. И понеже е свикнал да е като на тръни, той си търси ново слабо място. Там, където ще живее със следващоя си страх. И годините минават. Животът си върви. Хората весело посрещат всички изпитания, а страхливият човек помни само това, че е живял в страх.
Това състояние не може да се контролира. олкото и да се говори на такъв човек, той знае единствено своите си притеснения и съмнения. Твърди, че отстрани е много лесно да се дава съвет и отново се затваря в себе си.
Страхът е до нас.
Няма човек, който да не се страхува.
Животът е непредвидим и това буди страх от нещата, които ни се случват.
Заради тези наши страхове, трябва да се радваме на всеки един миг.
Това е щастието.
Радостта от моментите, в които не се страхуваме.
Явор Перфанов
09.03.2020 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены