Единственото, което си спомням от онзи неповторим следобед, беше косата й. Огромен сноп разпиляна коприна, преливаща и искряща във всичките нюанси на русото, тежката конска опашка, която се удряше в гърба й, звукът от свистенето й, сякаш камшик разсича въздуха. Не си спомням ръката, която ми подаде, изреченото името... истината е, че не си спомням нищо. Усетих как времото спря, земята престана да се върти и ние двамата замръзнахме в един безкраен миг, сякаш вплетени един в друг... Често съм се питал дали тогава тя наистина беше там или пък бе просто сън... сън, който ме водеше към собствената ми гибел и аз с огромно безрасъдство се втурнах към нея...
...В света на 13 годишните едва ли има място за разбити сърца, за смътни подозрения, че нещата понякога са необратими, за безсънни нощи, придружени от потайни усмивки. Аз не се страхувах да се вглеждам в реалните неща, светът отвън не ме плашеше. Нямах нужда от фантазията си, за да се противопоставя на неправдите, създадени от детското ми ...