Единственото, което си спомням от онзи неповторим следобед, беше косата й. Огромен сноп разпиляна коприна, преливаща и искряща във всичките нюанси на русото, тежката конска опашка, която се удряше в гърба й, звукът от свистенето й, сякаш камшик разсича въздуха. Не си спомням ръката, която ми подаде, изреченото името... истината е, че не си спомням нищо. Усетих как времото спря, земята престана да се върти и ние двамата замръзнахме в един безкраен миг, сякаш вплетени един в друг... Често съм се питал дали тогава тя наистина беше там или пък бе просто сън... сън, който ме водеше към собствената ми гибел и аз с огромно безрасъдство се втурнах към нея...

...В света на 13 годишните едва ли има място за разбити сърца, за смътни подозрения, че нещата понякога са необратими, за безсънни нощи, придружени от потайни усмивки. Аз не се страхувах да се вглеждам в реалните неща, светът отвън не ме плашеше. Нямах нужда от фантазията си, за да се противопоставя на неправдите, създадени от детското ми съзнание. За мен истината се коренеше в екстаза от живота, в енергията на младостта и увереността в собственото ми безсмъртие. Роден съм в столицата на Дания, но при една екскурзия из остров Шетланд, родителите ми са се влюбили в Роскилде (града с червената катедрала, гробницата на кралските монарси) и сме се преместили там. За мен едва ли е имало значение, тъй като съм бил около двегодишен, когато сме напуснали Копенхаген, но с физическия ми растеж, паралелно в мен растеше любовта към родния дом. Където и да съм ходил по целият свят, нищо не е могло да се сравни с тази радостна тръпка и опиянение, породено от гледката на безкрайната зеленина, тръпчивия въздух, необятните гори. Лазурно сините фиорди, чисти и прозрачни, дори ако се вгледаш достатъчно дълго в тях, ще ти се стори, че някакъв безумен бог ги е разхвърлял хаотично, но им е придал неземна красота. И островите ни, обточили страната ми като искрящ ревер, привличаха тълпи от целият свят, тълпи от хора, които просто благоговееха пред спиращи дъха гледки. Дори и в моя Роскилде, ежегодния музикален фестивал приютяваше многобройна публика, през тези трескави дни, винаги ми се струваше, че градът някоя сутрин неволно ще въздъхне и просто ще се спука по шевовете си. Но извън този фестивал градската ни история и култура по нищо не отстъпваха и на най-големия метрополис в света. Нашият град е един от най-старите в Дания, още от преди хиляда години, викингите са го превърнали в търговска колония, чак до наши дни, където блестеше с прекрасните си забележителности. При нас е един от най-старите органи в света на който редовно се свирят виртуозни концерти, пристанището, в чийто граници е старата фабрика, приютила художествена галерия. Но истинското чудо, което ни превръща във втора Мека (свещеното място на всички мюсюлмани), е изумителният ни фиорд в самото сърце на града. Населението е достатъчно голямо и не ти позволява да почувстваш задух от еднообразието, но и достатъчно съпричастно, за да знаеш, че винаги ще се намери някой, който ще ти подаде ръка. Дълги години тази общност ми е служила за пример, със сплотеността и човеколюбието си. Имах и безрезервната подкрепа на родителите ми, които ме обичаха, и които споделяха тази любов всекидневно с мен. Покривът на уютната ни къща, приютил един измислен свят, роден от моята фантазия, където често провеждах детските си битки. Електронните ми игри, вещите, важни за всяко момче и неизбежните ми мечти. Стаята ми с леглото във форма на състезателна кола, плакатите по стените, подменяни в изблик на различни настроения, ярко червената табелка с надпис "Не влизай", която наистина вършеше работа. Големият прозорец, заяждащ всяка зима, щом снегът го затрупа. Дървото, посадено при моето раждане, извисило се почти до покрива и онзи клон, вечно удрящ се в дървения капак, който нито една буря не успя да прекърши. Снимките, разпръснати из целият ни дом, на които няма нито едно намръщено лице. Топлината на камината през зимата и топлината на обичта целогодишно. Бях едно дете, но никога не почувствах нужда от друго присъствие в моята така добре подредена вселена. Неделните дни, когато татко ме качваше в колата, обикаляйки без цел и посока, а майка ми ни чакаше най-често на верандата, красива и неповторима. Дворът ни през пролетта, откъдето се носеше ароматът на жасмин и орлови нокти. И розите, любимите ми рози. Есента татко винаги оставяше нападалите листа, за да можем да се въргаляме в тях.Той и майка ми се превиваха от смях, като две деца и от очите им струеше толкова много любов. Благодарен съм им, че я споделяха с мен, и ми позволяваха да присъствам на нещо толкова силно, което времето не успя да прекърши. Те никога не съзираха сенки, там, където аз съзирах. Искаха да ме научат да вярвам в себе си, и досега съм сигурен, че се гордеят с мен въпреки явният неуспех. И най-важното - приятелите ми. Нисичкият смугъл Кристиян, който имаше навика да прежълтява, докато спори с теб, обзет от почти религиозен екстаз, опитвайки се да ти наложи мнението си. Често пъти можеш да чуеш мъчителното свистене на дробовете му, до които не достигаше достатъчно количество въздух от забързаното изстрелване на думите. Невероятен оптимист, притежаваше неугасима страст към всичко, за което сметнеше, че си заслужава борбата. Толкова сила, извираща от това мъничко човече, стряскаща всички около него. Беше способен да смути и надприказва всеки възрастен за по-малко от минута. Постоянно влизаше в пререкания с другият ни приятел Марк, само за да го гледа как мъчително заеква. Нашият стеснителен Марк, който винаги ми е приличал на ангел в човешки облик. Още на 13 години си личеше безумната му красота, която обещаваше да продължава със страховити темпове да прогресира. Момче определено не от този свят, свят, който го объркваше с хищните си набези и го караше постоянно да се смущава от ослепителната си външност. Дори и родителите му сякаш не знаеха как да го допуснат до себе си и го изолираха. Третираха го като скъпа вещ, която са купили изгодно от аукционна къща. Ние бяхме и си останахме единственото семейство за него. Прекарваше повече време в домът ми, отколкото в огромната къща, в която растеше, носеща ехото на всичките му страхове. Аз много го обичах и винаги изпитвах нужда да го закрилям от другите. Но моят любимец беше Дани. С него можех да мълча с часове и да знам, че е там и споделя това, за което си мисля. Висок, самоуверен, без излишни претенции. Знаеше, че ще стане велик футболист и дори и за миг не се усъмни в правотата си. Русо-рижата му коса се вееше свободно, лицето му, цялото нашарено от ситни лунички, направо те предизвикваше да вземеш моливче и да ги съединиш, като в онези картинки в приложенията на неделния весник. Дънките му бяха винаги в кръпки, мноигобройни и разнообразни кръпки, които си правеше сам с голямо майсторство. Същевременно в очите му прозираше такъв плам, че те караше да се замислиш ,какво е открил в теб, за да ти позволи да му бъдеш приятел. Майка ми, като всяка жена, обръщаше повече внимание на Марк и през годините му беше повече майка от неговата собствена. Но баща ми също като мен харесваше повече Дани и съм улавял погледа му на неволно възхищение към този - по рождение - мъж. Кристиян, с присъщата си безцеремонност просто се навираше навсякъде и изобщо не се интересуваше, че не е ничий любимец, животът му се градеше на идеята, че утре може да е късно. Винаги съм се учудвал защо тези верни и прекрасни момчета искаха моето приятелство. Как не се дразнеха от постоянните ми кризи, съмнения и непостоянство? Как ме допуснаха в един свят, в който не би трябвало да присъствам? Девизът ни беше мускетарски и се гордея с факта, че през детските ни години никой не го пристъпи. Светът ми с тези неповторими хора премина през призраци, пирати, счупени оловни войници и неизменните ми боксови ръкавици. Всички виждаха в мен Хенри Купър, а аз естествено нищо по-малко от Мохамед Али. Родителите ми, откровенни пацифисти, доста трудно дадоха съгласието си за този спорт, но предпочетоха да изкарвам яда си на ринга отколкото в училищния двор. И съдбата ми стремглаво пое по отреденото ми бъдеще на боксова „звезда". Дали е можел някой да предвиди личните ми трагедии и да ме спре? Едва ли... с присъщият си нрав може би аз самият бях ускорил събитията. Трудно е на 13 г. да установиш, че нещата не са само бели и черни, за мен в това нямаше никакво съмнение. Можех да се бия и го правех. Колко съм бил добър и дали си е струвало цената, не е било сред приоритетите ми. На многобройните ми треньори стигаше факта, че страстта, с която се боксирах е моето призвание. Имах страхотно ляво кроше, бързина, целеустременост и ярост, която компенсираше всички останали недостатъци. Приятелите ми присъстваха на всяка моя тренировка и откритото възхищение в погледа им ме караше да продължавам да удрям. На 13 г. бях висок 180 см., тежах 70 кг., носех 43 размер обувки и се прегърбвах инстинктивно, за да прикрия ръста си. Жилав, с дълги крайници и милиметри коса дори и в лютата зима, благодаря на Бога, че не бях тромав и непохватен. Като стожер се извисявах сред съотборниците си, които страняха от мен, мисля, че като повечето хора се плашеха от очите ми. Моята майка ми е разказвала, че когато съм се родил и съм погледнал за първи път света, акушерката, която ме е държала, едва не ме е изпуснала от изненада. Действително през годините на боксовата ми кариера моите наситени тъмно зелени очи, като блясъкът на смарагдите, скосени в края парализираха противника. Като погледът на боата преди да хване в смъртоностните си прегръдки беззащитната жертва. Така и аз сякаш хипнотизирах противниците си преди да ги съборя в нокаут. Бях и си останах саможив през целият си живот, имам малко на брой верни другари, но истински. От бокса придобих леко гърбав нос, избухливост и постоянната нужда да се движа. Това и правех, когато я срещнах и земята промени хода си. Тренирах срещу въображаем противник и си подвиквах сам. Нанесох й страхотен ъперкът - за малко да й разбия брадичката. Срамът не ми позволи да я огледам добре, докато се извинявах и й помагах да стане, а косата й, ми замъгли зрението. Първата ми среща с жената на всички мой изживени и неосъществени животи се вряза в паметта ми толковна силно, че дори и след сто хиляди години, мога съвсем точно да опиша как спря времето. През нощта на този злощастен срам, преповтарях сцената милиони пъти в съзнанието си и с всяко повторение откривах, че съм непохватен идиот. Обещавах си, че когато утре я срещна, ще загладя нещата, ще блесна с цялото си остроумие, ще я сразя... и заспах с тази толкова детинска увереност, че винаги можеш да промениш съдбата си .Само че никой не ме предупреди, че тази тъй наречена съдба ще ми предостави шанса да стана отново кръгъл идиот чак след три години. Не съзнавах, че нещо дълбоко се заражда в сърцето ми, че нещо пуска силни и жилави корени, които никога не ще успея да изтръгна, че смъртоносна болест ме владее и няма да спре преди да ме прекърши като съчка. Аз бях момче, което вярва в Коледа и Батман, как можех да зная, че истината е толкова изгаряща, че изборът никога не е само наш, че връщане назад няма, че всички билети са продадени и зрителите са се наредили да гледат спектакала, наречен "Моят живот преди и след". А аз ги броих тези години и чаках. Чаках собствената си гибел, и собственото си спасение.

следва