Стъкло
Стъклото, като призрак, се спотайваше под клоните на безименния боров столетник. „Дали се опитва да скрие красотата си под тъмнината на дебелата сянка или иска да забрави топлината на Слънцето" - се запита момичето, докато гледаше безмълвната статуя. Бе от матово стъкло, красива женска фигура, там насред гората, оставена и забравена. Никой не смееше да я докосне, никой освен сянката на стария бор.
Момичето почти виждаше себе си в нея, но образът и потъваше в мрака на матовия „кристал". Успокояваше я с присъствието си... но и толкова я объркваше изгубеното отражение...
Сън ли бе или история... Стъкло ли бе или Човек...
Продължи по пътя си и винаги, когато минаваше по старата пътечка, се отбиваше за кратко. Надеждата, че някога светлината ще пробие през гъстия бор и ще пречупи тънкия си лъч в стъкленото и сърце... и страхът, че ще покрие с тъмнина гората... изпълваха мислите на момичето. Разчиташе, че отговорът ще се прочете от времето, но времето бе спряло, а животът течеше... бе ...