Стъкло

Стъклото, като призрак, се спотайваше под клоните на безименния боров столетник. „Дали се опитва да скрие красотата си под тъмнината на дебелата сянка или иска да забрави топлината на Слънцето" - се запита момичето, докато гледаше безмълвната статуя. Бе от матово стъкло, красива женска фигура, там насред гората, оставена и забравена. Никой не смееше да я докосне, никой освен сянката на стария бор.

            Момичето почти виждаше себе си в нея, но образът и потъваше в мрака на матовия „кристал". Успокояваше я с присъствието си... но и толкова я объркваше изгубеното отражение...

Сън ли бе или история... Стъкло ли бе или Човек...

            Продължи по пътя си и винаги, когато минаваше по старата пътечка, се отбиваше за кратко. Надеждата, че някога светлината ще пробие през гъстия бор и ще пречупи тънкия си лъч в стъкленото и сърце... и страхът, че ще покрие с тъмнина гората... изпълваха мислите на момичето. Разчиташе, че отговорът ще се прочете от времето, но времето бе спряло, а животът течеше... безсмислен... безцветен...

Съдбата направи своя подарък.

На познатата стара пътека, до познатата стара рекичка, „горската фея" я нямаше. Объркано и тъжно, момичето гледаше стария бор. Приближи се бавно и с ръка докосна замята, там на същото място, където само потъпканата трева пазеше спомена за красивата статуя. Бавно затвори очите си и фигурата изплува с цялата си магичност пред очите и. Толкова близо... и още по-недостижимо от преди. Липсата я завладя за един ужасно дълъг миг. Страхът да погледне пред себе си и да види...

Тогава надеждата я събуди.

Изправи се и тръгна към реката. Сякаш магия или невидим глас я водеха. Слизаше с бързи стъпки по пътеката и не след дълго... я видя. Тя бе там, освободила душата си от покровителството на големия бор. Нямаше я и тежката му сянка... нямаше ги вплетените клони... нямаше го и мракът.

            Само Слънцето бе прегърнало красивото матово стъкло и раздаваше щедро безценен отблясък. Стъклото се бе превърнало в огледало, а тъмнината... в сияние.

Момичето гледаше невярващо. Очите и видяха Живота различно. Реката пееше отдалеч, светлината галеше лицето и, а душата и ликуваше... За нея времето намери смисъл.

Тогава реши, че от всяка красота ще взема малко цвят за душата си. Ще взема... докато се превърне в Дъга!

С очи вперени в Слънцето, тя Благодари.

Благодари за красивия цвят, цвета на Доверието.

Стъклото, като живо, грееше под прегръдката на цялото небе. Дали се опитваше да покаже душата си, или искаше да забрави сянката на безименния боров столетник - се питаше момичето, което гледаше слънчевата статуя. Бе от матово стъкло, красива женска фигура, там насред гората, сияеща... и обичана...

            Посветено на Деница Цолова,

с благодарност за „красивия цвят".