СВАТБА БЕЗ БУЛКА

     Понякога си мислим, че времето, в което живеем, е много динамично, интересно, напрегнато и многолико, че сетивата ни са изострени и светкавични, че мозъците ни са усложнени и мощни, жадни за проникването и в най-закътаните тайни, обладават ни страховити и невероятни теории, енергии, превъплъщения. Всяка изтекла минута веднага се превръща в история, отлита в сметището на миналото, на скуката и непотребността. Създава се впечатлението, че предците ни са били нещастни и неуки, примитивни и посредствени хора. А истината е, че в стремежа си към съвършенство хората се превърнаха в същества, които станаха жертва на собствения си егоизъм, нарцисизъм и надменност. Промениха се в същества, които са програмирани да изпълняват команди на някакви си модерни технологии и заприличваха един на друг като продукти на огромен мобилен контейнер – алчни, жестоки, самонадеяни и парфюмирани.

     Въпреки това, вървейки по невидимите дюни на тази побъркана от самота и безразличие пустиня, аз от време на време попадах в някой забравен оазис и спирах под сянката на няколкото му оцелели дървета, присядах, за да си почина под сянката им и да наплискам лицето си с животворна водица, да пийна човещина от нея и да послушам вълшебните приказки на бъбривите птичета за отминали любови и веселия. Ще ви разкажа една от тях дума по дума, така, както съм я запомнил – с архаичния ù език, в тогавашната нравствена атмосфера и с тогавашната крина за човечност.

     В нашето торлашко село, както и навсякъде по света, любовта е властвала душите. Хубава била мома Милкана, момиче от сой, стройна и стегната в кръста, пъргава и тънкоглеза. Бързо стъпвала по калдъръма, изправена и горда, на ухото ù китка ухаела, а в очите ù огньове горели. Сини огньове. Ама студени. Който я погледнел, кръвта му пламвала, но сърцето му се вкочанявало. Желание и страх го измъчвали едновременно, любовна треска го тръшвала. Тръшнала и левент Павля, достоен момък, възвисочък хубавеляк, работлив и мълчалив.

     – Що ти е, Павле? – питала го един ден майка му. – Що си се така оклюмал, чедо? Не ти пее петела нещо, гледам те отскоро. Да не са те ограбили, в дюкяна ти да са влизали? Или са те урочасали?

     – Не са, мале, нищо не ми е. Криво ми е нещо, ще мине.

     – Ще мине! Знам, че ще мине, ама я се виж на какво си заприличал! Казвай, казвай, Павле, майка съм ти, може да ти помогна!...

     – Абе, то туй, дето съм го замислил, трябва сам да си го върша, ма като не сме с първите…

     – Що рече ти бе, проклетнико?! А с кои сме?

     – Е, те са хора от сой, не са…

     Стрина Стойна почервеня на фона на посребряващата ù коса, скръсти ръце на хълбоци и с пресипнал глас го замери:

     – Абе, ти, сине майчин, да не би да си решил булка да ми водиш? Оная, нали? Дяволи танцуват в кръвта ù, не виждаш ли, грях се тресе в пазвата ù, грях лъха снагата ù и той не е само за тебе!

     Стойна стана страховита.

     – Пò какво? Ти знаеш ли коя е Стойна, бе цирльо? Я бягай да отваряш дюкяна, пък на мене остави тая работа. Хайде – въс! Ще видим кой кой е!

     Минала една неделя, в събота привечер срещу другата планината понастръхнала като видяла, че пред къщата на стрина Стойна се подготвя някакво свещенодействие.

     Чичо Мùло, съседът, държи един сватбен байрак с китка чимширена и три алени ябълки на върха, изправен в цялото си достолепие на един от стожерите на този род, до него Данко, брат на годеника с бъклица вино, до него младата му невяста Денка с бърдуче ракия и стръкче здравец зад ухото, до нея Павле, ще се жени, а след тях цяла сюрия музиканти, специално подбрани от няколко съседни селища.

     В един момент Мùло дава знак с байрака като диригент на духова военна музика. Гръмва хоро и мисията потегля. Всичко е уговорено. Вкъщи стрина Стойна е подредила трапезата. Мирише на зюмбюл, курбан и печено агнешко. Света Богородица гледа от стената с Младенеца в ръце и си хортува с гордата свекърва. Писъците на кларнетите и гайдите заглушават крехките гласчета на птиците, а тъпанът ритмично предупреждава селото, че става нещо твърде важно. Сватбарите минават моста и хващат улицата на Милканини. Мелодията от хоро неусетно преминава в „Ела се вие, превива” пред Милканините порти. Песента чука по всички прозорци на бащината ù къща, по пътната врата, те потреперват, но нищо не се отваря, никой се не показва. Музикантите спират. Гневни погледи кръстосват годежарите, а сиромах Павле плаче без глас. Изведнъж се открехва вратата, оттам излиза Милкана, по-хубава от всякога и съвсем спокойно отронва:

     – Аз не ща да ида за Павел. Не искам да му бъда булка.

     И тихо се фръцва, та влиза обратно.

     Очите на чичо Мùло се пълнят със залеза, вените му изпъкват, юмруците му се свиват.

     – Така ли? Музика! Свирете, бе, сватба има днеска! Хоро!

     Вдига байрака, повежда хорото, след него Данко и Денка вдигнаха бъклицата и бърдучето тежко пристъпят по обратния път в ритъма на танца, след тях – левент Павел сълзи рони, след него музикантите надуват бузи. Селото гледа и страда, хорото върви, хòрата се спират, почесват се по тиловете и едни прихват да се смеят, други зяпат с отворени уста и нищо не проумяват, трети си говорят сами: „Разхлопала се е дъската им, ама нейсе, дано у нас да не стъпва такава болест, че...” Пред къщата на жениха чичо Мùло дава знак с байрака и музиката спира. Стрина Стойна стои разкрачена пред портите, засукала ръкавите и подпряла ръце на хълбоци. Тридесет и два каратовата ù усмивка бавно изчезва, лицето ù се изкривява в гневна гримаса и със злъчен глас вика:

     – Къде ви е булката, бре сватбари? Аз булка съм се приготвила да посрещам, отмяна да ми бъде. Къде е?

     Павел попрестъпи.

     – Тя, мале, не рачи да дойде за мен...

     Стрина Стойна подигравателно:

     – Тя, мале, не рачи да... Ка щяло да дойде, бе? Тебе ръцете ти къде бяха? В задника ли си ги беше сврял? Що не я сграбчи, па като гергьовско агне да я беше донесъл? Я беж! Беж в стаята си, очите ми да не те гледат, че ми идва жив да те одера!

     Клюмна главата на клетника Павел, сякаш беше наполовина отсечена откъм тила, ни жив, ни умрял влезе в стаята си, заключи се отвътре и направо с дрехите и обувките се пльосна по корем върху леглото, което грижливо беше приготвено за греховна радост тази нощ. Горкият Павел само за два часа от жених се превърна в мъченик, а сега и във великомъченик.

     Стрина Стойна грабна байрака от ръцете на чичо Мùло и поведе хорото към двора през отворените порти.

     – И-и-ии – иху! Сватба ще правим днеска, какво като няма булка! Така е решила стрина Стойна, така ще бъде! Аз цяла неделя сватба съм стягала и сватба ще си направя. Булка може да няма, но сватба ще има! Дай бърдучето тука! А така! Наздраве! Ии – иху! Пийте всички, веселете се, че утре пак сме на къра!

     И така цяла нощ.

     Ядене, пиене, хорà – до насита. Как издържаха музикантите – един господ знае. А сватбарите? Е, за това и той не знае.

     После дните пак се заредиха като каруци на безкраен керван – еднакви, изморителни, скучни. Извъртяха се шест слънца и шест луни и на седмото стрина Стойна, шетайки си по двора, усети, че някой плахо открехва външната порта. Погледна нататък и видя Милкана с бохчи в двете си ръце. Направи се, че не я е забелязала и си продължи шетнята.

     – Ами аз... дойдох... стрино Стойне...

     – Ти, добре си дошла, Милкано, – изправи се домакинята – ама аз работа имам. Ти, седни там, където намериш.

     – Ето ме, тук съм...

     – Добре, добре, то и аз съм тук, ама пуста работа, нямам време за нищо друго! Ти, седни, седни, където намериш!

     – Аз в тия бохчи... чеиза си нося... Той... не е всичкия, ама не можах да го взема...

     – Нищо, нищо. Остави го там. Той няма да ми пречи.

     И така цял ден.

     Не издържа мома Милкана, ами си нарами бохчите и хвана пътя към къщи.

     Зарадва се стрина Стойна, грабна бърдучето с ракията и си опъна една юнашка глътка. Ракията като остър нож премина през тялото ù, тя млясна, обърса устни с опакото на ръката си и изпусна:

     – Ох, камък ми падна от сърце! Квит сме сега, Милкано! Ще ти го харизам моя Павел у вас да иде. Пък както умеете. А наздраве, булка!