17 мар. 2021 г., 17:33

Светлината...Светлината! Не угасвай светлината! 

  Проза » Рассказы
724 3 5
17 мин за четене

 

 

 

Светлината… Светлината! Не угасвай светлината!

 

Търпеливо изчаквах резултатите от последните изследвания. Камен нервно крачеше напред-назад по коридора, но това не ме притесняваше… Бях свикнала.

Лекарят се зададе. Влезе в кабинета и остави вратата отворена. Камен припряно ме хвана под ръка и двамата заедно влязохме. Преди три години не можехме така. Сега бях останала на половина. Седнахме. Аз спокойна, а съпругът ми – стиснал здраво ръце. Разбирах го.

Ние бяхме дотук. Направихме всичко, което беше в човешките ни възможности.  От тук нататък…. Божията милост.

Лекарят замълча и сведе очи. Чувах  учестеното дишане на Камен. 

Разбирам. Благодаря Ви, докторе.

Изправих се бавно. Мъжът ми стоеше сякаш залепен за стола.

Хайде, мили. Нека да тръгваме.

Как ще тръгваме? Защо ще тръгваме?

Хайде, мили…хайде.

Камен стана, но сякаш беше потънал в един нереален свят. Не искаше да излезе от там. Аз не чувствах разочарование.  Бях минала през всичките му стадии. Когато преди три години за пръв път чух лекарското заключение за заболяването си, изпаднах в ужас.  Помолих да не казват на Камен. Исках да избера времето на вестта. А бяхме женени отскоро. Нямаше и една година.

Не беше справедливо, нали? Ако знаех, само ако имах и най-слабото предчувствие за това, което ще ме сполети, нямаше да му причиня тази болка... Нямаше!

Камен крачеше до мен като навит на пружина. Не говорехме. Милият. Разбирах  колко му е трудно.  Но не можех да му помогна. Той все още се надяваше на чудо.  Аз вече не.

Когато ми казаха, шокът беше толкова силен, че цяла седмица не можех да се храня. Нямаше с кого да споделя. Как да кажа на родителите си? А на Камен? А на самата мен как да кажех. Протестирах. Пред живота, пред  съдбата, пред Бог... Питах, карах се, плаках...

Изкарах първата  химиотерапия. Сама... Беше ужасно. Не издържах. Споделих с приятелката си. На Камен все още не смеех.

Но не биваше да протакам. Той имаше право да узнае истината.

Беше лято. Господи, колко прекрасно лято беше! Всичко наоколо тегнеше от обещание за вечност. И само моят живот препъваше полудялото препускане на вселена с преброените си вдишвания...

Последната вечер под звездите му разказах всичко – за диагнозата, за терапията, за почти нищожните ми шансове за спасение. После съжалявах. Шокът беше толкова силен, че Камен за момент загуби съзнание. Отказваше да повярва. А и как би могъл?...

Стана толкова зле, че потърсихме помощ от психолог.  Полека-лека с времето се примири. Прие истината и заживя с нея. Имаше надежда. Когато здравето ми се подобряваше, беше щастлив. Когато се влошаваше, мъчително преглъщаше болката и за двама ни. Вече се страхувам как ще преживее смъртта ми.

И ето – краят на края... Докогато мога, ще живея. Ще се радвам на всеки ден… на всеки час… на всеки миг.

Влязохме си вкъщи. Камен все още не беше проговорил.

– Ела, скъпи мой. Седни до мен. Говорихме си, нали, че ще дойде и този отрязък на времето. Нека да го изживеем, любов моя. Хайде, погледни ме. Нека да не губим времето. Нека приготвим багажа и да отидем в къщата край морето. Искаш ли?

– Как да не искам, любима? Но лекарите ти са тук.

– Лекарите? Нали чу, миличък! Те вече не могат да ми помогнат. Нека заминем.

– Разбира се, любима. Сега ще стегна багажа.

Приготвихме само най-необходимите дрехи. Като стигнем, ще заредим  хладилника. Огледах всичко за последен път. Знаех, че няма да се върна тук.

Затворихме прозорците, спряхме тока и водата и потеглихме. Камен караше бавно и на няколко места спирахме. Пътят вече беше тежък за мен.

Стигнахме в късния следобед.  Камен приготви вечерята. Беше станал майстор. Намираше най-различни рецепти и ми приготвяше странни неща, за да ме накара да ям.

– Скъпи, нека утре посрещнем изгрева на брега.

– Разбира се. Как ще оставим слънцето да изгрее без нас!

Беше се окопитил. Опитваше се да бъде весел, но това беше постижение за него. Усмихнах се и го погалих по лицето. През нощта дълго го гледах как спи. Все още пазеше детското в себе си. Устните му се издуваха тихо, пухтейки, и ръката му беше под бузата. Болката ме разтърсваше, но заради него си струваше да я изстрадам мълчаливо. Не исках да го будя. Той сякаш ме усети, протегна ръка и ме прегърна.

Започнаха нашите дни на брега на морето. Сутринта Камен стана първи и докато аз се приготвях, той направи закуската. Навън все още беше тъмно, но от изток денят се събуждаше. Недалеч от къщата, близо до морето, имаше голям бряст. Беше ни любимо място и тази сутрин тръгнахме натам. Когато стигнахме, ме очакваше изненада. Камен беше организирал хора и  направили красиво райско кътче под дървото. Стоях изумена и се любувах на малкото чудо. Моят съпруг весело се разсмя, грабна ме на ръце и ме внесе в храма, както той го нарече. Настанихме се и прегърнати, дочакахме изгрева. Небето порозовя като срамежливо момиче. Сякаш една невидима ръка го обагри със златни пръски, сред които величествено изплува слънцето. Беше прекрасно. Сърцето ми се сви. Още колко ли изгрева и залеза ще мога да видя? Пламен сякаш чу мислите ми, прегърна ме, притискайки ме до сърцето си, и прошушна в ухото ми.

– Още много! Още безброй такива изгреви, любов моя!

Не беше надежда, беше обещание.

Целунах го по бузата и бавно поехме обратно към къщата. Не бях казала на майка си нищо. Как да кажа? Реших да пиша. Всеки ден й оставях по едно писмо –  тъничък спомен от мен, който щеше да я топли в студените нощи, когато вече нямаше да ме има.

 

Миличка мамо,

Когато четеш тези редове, аз ще съм много далеч от теб, но и много близо – точно в сърцето ти. Няма да ми се сърдиш, че не ти казах цялата истина. Но как да го направя? Как да ти кажа, че лекарите вече не могат да ми помогнат. Остава Бог… Остава ми чудо…
Повярвай ми, че и аз самата все още се надявам на това. Една малка искрица, скътана дълбоко в душата ми, ме топли.

Мамичко, благодаря ти за всичко. Не, няма да изреждам всеки миг, в който твоята любов беше моята опора, утеха и сила. Ти и татко дадохте всичко, за да бъда щастлива, да сбъдна мечтите си. Дадохте ми надежда за успех и сила за победа, но…. Животът има свое решение. И все пак същият този живот ми даде вас и така ми направи най-прекрасния подарък.

Не ми се сърди, че не ти казах цялата истина. Не исках да те подложа на едно изстрадано очакване за края и началото на всеки идващ ден. 
Обичам ви и тази обич ще отнеса заедно със себе си и ще ви я изпращам от там, където отивам.

Няма да се сбогувам, защото знам, че ще остана.

Обичам ви!

 

И този товар пренесох. Сега трябва да скрия писмото достатъчно добре, за да го намерят едва когато отворят лаптопа ми.

Камен ме поглеждаше от време на време и аз му се усмихвах. Въпреки горещия ден вътре беше прохладно. Имаше климатик, а и гъстата корона на бряста не пропускаше слънцето. Моят съпруг се беше погрижил да ми е удобно и приятно. За обяд ни донесоха рибно блюдо от близкия ресторант. Следобедната дрямка ми се отрази добре, затова предложих да се изкъпем в морето.

Плискахме с вода като деца и солените капки танцуваха по голите ни тела – леки и изящни. А после легнахме на пясъка и изпратихме слънцето. Залезът беше приказен. Пурпурното му червено ни обгърна и изтри всичко – миналото, тревожното настояще и несъществуващото бъдеще. Остана само тук и сега. Беше толкова красиво, че неусетно прегръдката ни се изпълни със страст. Устните ни се потърсиха в една любовна целувка, която нямаше край.

– Люби ме, люби ме, живот мой, люби ме!... – шептяха устните ми.
Камен ме погледна и огънят в очите му ме изпълни, възпламени ме. Телата ни се сляха както онази първа нощ след нашата сватба. Бяхме пак ние. Нямаше болест, нямаше смърт. Имаше само една всепобеждаваща любов.

Дните се изнизваха един след друг – леки и непостоянни, и ние ги измервахме с изгреви и залези. Часовете нямаха никакво значение. Къпехме се в морето, а когато милостиво спираше да напомня за себе си, след залеза се разхождахме по брега и мокрият пясък галеше босите ни стъпала.

Странно, чувствах се толкова добре, че понякога болката ми се струваше смешна и нереална като страшна приказка за непослушни деца. Сякаш животът беше спрял на едно място… на един заслон. 

Камен се радваше като дете. Смееше се отново. През всичките тези прекрасни изгреви и залези никой от нас не проговори за болестта. Просто се радвахме на всеки миг Живот. Четяхме, слушахме музика, гледахме любовни филми и весели комедии.
Повече не се любихме. Даже и не опитахме отново. Заспивахме прегърнати и се събуждахме прегърнати.

Наближаваше краят на втория месец от идването ни тук. Сутрините ставаха все по-тежки, постоянно ми се гадеше, но полагах усилия Камен да не разбере. Не се страхувах. Едно чудно спокойствие ме беше обзело. Нещо, което не бях усещала до този момент в живота си.

Не знам защо се събудих. Камен спеше. Внимателно се освободих от прегръдката му и излязох навън. Тази нощ бяхме останали в храма. Погледнах лунната пътека, която примамваше с позлатата си. Морето беше спокойно и само белият перчем на вълните от време на време близваше краката ми.

– Ах, как ще си отида от всичко това. Защо ще умра? – възкликнах с мъка и горест.

– Ти няма да си отидеш, няма да умреш. Ще живееш и ще дадеш живот – чух глас някъде отстрани. Обърнах се. Вдясно от мен стоеше същество. Беше бяла светлина, безформена, но и цялостна. Пулсираше. Не изпитвах страх. Една чудна хармония като прегръдка ме обгърна.

– В края на месеца отиди на лекар. Нека те прегледат още веднъж.

Светлината се разтвори в мастиления мрак, останаха само думите да кънтят в мен. „Още веднъж” – прошумя морето. „Още веднъж” – свирна вятърът.

Не знаех дали е сън, или всичко се беше случило наистина. Прибрах с, но не мигнах до сутринта. Не казах нищо на Камен.

Измина и последната седмица от месеца. Сутринта на закуска казах на Камен:
– Искам да отидем на преглед.

– Добре, скъпа. Нека се обадим на твоя лекар за час.

– Не, няма да отидем при моя лекар. Ще отидем на гинеколог.

– На гинеколог ли? – Моят съпруг ме изгледа стреснато, но като видя сериозността ми, кимна сериозно с глава.

– Добре, любов моя. Утре сутрин ще тръгнем – каза и се затвори в банята. Не чувах, но знаех, че плаче.

Имам една приятелка гинеколожка. Обадих й се и си уговорих час. Тя не знаеше нищо за заболяването ми и аз бях доволна.  Пристигнахме навреме. Влязохме заедно с Камен. Той се чувстваше неудобно, усетих го, но аз стиснах успокоително ръката му.

– Здравейте, семейство. Радвам се да ви видя.
– И аз се радвам. Отдавна не съм те посещавала.

– Да. Трябва да те смъмря, но ще оставя за по-късно. Хайде сега да видим какво има.

– Искам видеозон.

Лекарката ме погледна, но не попита нищо.

– Добре. Лягай на кушетката и вдигни блузата.

Погледнах Камен. Изражението на лицето му беше толкова учудено, че едва не се разсмях. Прегледът започна. Лекарката следеше изображението на монитора.

– Да видим... Ето така... Още малко... Е, поздравления, семейство! Вече сте трима. Тази топчица тук е вашето бебче – По лицето й се разля широка усмивка. После пак стана сериозна и делова. – Бременна си. Почти осем седмици.
Погледнах Камен. Той беше самата изненада.

– Ела, ела, татенце! – пак се усмихна тя, когато видя лицето му.

Той стоеше като вкаменен. Не можеше да асимилира чутото.

– Хайде, миличък, приближи се.
Гласът ми сякаш го стресна и той се приближи като замаян. Погледна лекарката, после мен и после се взря в екрана. След това заплака. Отначало мълчаливо, а после раменете му се разтресоха и той изхлипа. Лекарката го изгледа изумена, не беше очаквала такава реакция. Погледна ме и аз й направих знак да не се притеснява.

– Ела, любов моя. Ела. Дай ми ръката си. Това е нашето чудо. Подарък от Бога.

Взехме снимките от видеозона. Лекарката ни поздрави и се разбрахме за по-късна среща. Камен не говореше. Не можеше да говори.  Държах го за ръката и го водех като дете. Когато излязохме на улицата, той се спря изведнъж:

– Къде сме? Не сънувам ли? Ущипи ме, моля ти се.
Прегърнах го и се притиснах до сърцето му.

– Ще ти разкажа, когато се приберем у дома. Сега нека да отидем при моя лекар.

Обадих се по телефона и помолих за спешна среща. Лекарят се съгласи. Когато пристигнахме, му дадох снимката от видеозона. Той не повярва на очите си и ме помоли да я повторим. Съгласих се. Но и следващите снимки показваха същото – щях да имам дете. Дете! Помолиха ме да направят нови изследвания за заболяването ми. Събраха цял екип. Резултатът беше едно чудо за всички. Нямаше и следа от разсейки, всичко беше чисто, все едно никога проклетият рак никога не го е имало. Те държаха старите и нови изследвания и не разбираха какво се е случило.

– Така е решил Бог. Негова е славата – бяха думите на главния лекар и за моя изненада всички се поклониха пред мен. Но всъщност се прекланяха пред чудото, пред Божията милост.

Няма да ви описвам с подробности всички събития от този ден. Камен най-накрая осъзна случилото се и радостта му не само заради детето, но и заради мен, беше невероятна. Той се смя, танцува, пя. Обажда се на родителите ни. Няколко пъти.
Този ден се вписа в летоброенето на Живота ни.

Още една контракция. Болката е през няколко минути – чиста, прекрасна, живораждаща болка. Камен още спи. Нека поспи, ще го събудя след малко. Прегледах отново чантата за раждането.

Пред мен е писмото, което писах за мама, когато смятах, че умирам. Прочетох го още веднъж.

Има писма, които всички чакаме с нетърпение. Те са хубави писма, пълни с топли думи, с обич и любов. Тези писма носят светлината на надеждата, която никога не угасва. Има и други писма. Те не бива да бъдат изпращани. Никога.

© Слава Костадинова Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Писмото, което не успях да напиша... »

9 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Не знам дали разказът отговаря на условията, но е прекрасен. Единственото, което искам да кажа е, че никой не трябва да си тръгва без сбогом от майка си. Аз не бих преживяла да не мога да се сбогувам, да прегърна за последно. Поздравления!
  • Историята е интересна...Успех!
  • благодаря за коментара anahataroot (Зигфрид В.)
  • Условието на предизвикателството е "Разказ в епистоларна форма". Вашият разказ не отговаря на това условие. Съжалявам!
  • Красиво, изпълнено с надежда! Обичам такива разкази, с красив и силен финал и оставящи надежда у хората. Надеждата е необходима, в този често труден живот. Успех в предизвикателството!
Предложения
: ??:??