за моментите, в които смелостта не ни спасява съвсем от страха, но все пак ни носи един малко по-различен вид свобода...

Малката Мариета отвори бавно и тихо хладилника. Тя бе единствената, която имаше достъп до него, защото доверието на Александър не се печелеше лесно. Тайната на момичето се криеше в невинните черти на лицето ѝ – фетиш, от който руснакът не можеше да се отърве. Като друг плюс, Мари умееше и да готви добре – задоволително и за себе си, и за другите. Не веднъж, разбира се, беше давала ключа на прегладнялите момичета, които искаха да се нахранят бързо и незабелязано, когато тя нямаше възможност да сготви нещо, заради работата си. Но в този късен час ѝ бе забранен достъпът. Факт, от който тя много се страхуваше, защото това, което правеше, бе изключително опасно и можеше да постави в риск живота ѝ, ако нещо се объркаше.

Обстановката в изпорутената сграда не ѝ помагаше да се успокои. През прозореца на мръсната, малка кухня се виждаше едва-едва как дърветата се борят с вятъра. Непрестанно се удряха по стъклата и това създаваше шум, който плашеше момичето допълнително. Все се оглеждаше, за да види дали има някого около нея. Всеки ударил се клон можеше да е стъпка. Дори и на момичетата не можеше да има доверие – някои бяха способни да я издадат за собствено поощрение.

Усети как ръката ѝ се е изпотила и я избърса внимателно в жълтата, стара, мръсна и пълна в кръпки рокля, която носеше. После я постави върху леда на камерата. Затвори очите си за секунда, за да се наслади на момента. Обичаше студа – особено, ако го усещаше по дланите си. Действаше ѝ успокоително.

После с едно рязко и премерено движение премести встрани месата, с които се хранеха всички, и дрогата, с която опияняваха купените жертви. Зад двете стоки Мари държеше балона – единствената ѝ надежда. Пълен с вода, която бе оставена да се замразява там в продължение на няколко дена. Когато го докосна, дланта ѝ се залепи по повърхността му.

„Мамка му“, помисли си. Не трябваше да има проблеми точно сега, но в опитите си да се откъсне от този „капан“, скъса еластичната топка. Това издаде силен, неприятен и скърцащ звук, последван от отварянето на вратата зад нея.

– Какво правиш тук? – внезапно чу познатия, груб мъжки глас. Не беше ядосан. Звучеше сънено и крайно спокойно. Все още не можеше да осмисли какво виждат очите му.

Момичето обърна глава, стараейки се с тялото си да прикрие съдържанието на хладилника. Нещата не бяха планувани по този начин, но, когато видя ключодържателя в ръката на мъжа, забрави какво бе подготвяла цяла седмица.

„Защо пък не сега?“, помисли си и събра смелост, неосъзнавайки колко прибързано и грешно постъпва.

Бързо, рязко, без мъжът да го очаква, Мариета извади тежката като камък ледена топка и с едно премерено движение я счупи върху главата на озадачения посетител. Тялото на Александър се свлече бавно на пода и, отпускайки мускулите си, ръцете му изпуснаха ключовете. Мари дори не се огледа за свидетели; не се замисли дали мъжът е в безсъзнание или мъртъв; не се застоя да го гледа; не посмя да полюбопитства защо няма кръв по главата му... Не беше толкова глупава, че да се бави ненужно – бе създала прекалено много шум около себе си и скоро мутрите щяха да започнат да излизат от стаите си, за да проверяват какво се случва. Наведе се, взе това, което ѝ трябваше, прескочи всички ледени парчета по пода, за да не рискува да остави мокри отпечатъци след себе си, и се затича към входната врата на сградата. Профуча през коридора, докато няколко объркани погледа проследяваха всяко нейно движение – момичетата се чудеха дали да я последват или да не мърдат изобщо, за да не си навличат неприятности.

Всички знаеха, че тя е била първа на това място, но никой не беше съгласен тя първа да си замине.

„Най-накрая свобода!“, пресилваше си късмета, точно пред изхода.

Чифт груби, силни и непознати ръце обвиха кръста ѝ и я вдигнаха във въздуха. Няколко мъже излязоха от стаите, явно събудени от шума. Докато си закопчаваха панталоните, компаньонките им, обвили телата си с одеяла, наблюдаваха случващото се със съжаление. Последното, което искаха, бе да са на мястото на Мари в момента, а след това изпълнение, надали и някога в бъдеще щяха да пробват да бягат.

Мариета риташе с крака и се опитваше да удари всеки, доближаващ я, човек. Не искаше да я пипат, не искаше да си представя какво щяха да ѝ направят, ако успееха да я вкарат в някоя от стаите. Стискаше ключа здраво в ръката си и се молеше за шанс да го използва в близките няколко минути. Започна да крещи и тогава усети как непознатият се разсейва и разхлабва хватката си около нея. Не се поколеба – усети коляното му с петата си и избута тялото си напред. Падна на пода по лакти и спаси лицето си от удара. Провря се измежду, все още хаотично разпръснатите, мутри и се приготви за отключването на вратата пред нея.

Но изведнъж, пареща болка я прониза в дясното рамо и я спря на място. Началото на този кошмар ѝ мина като на лента през ума.

В селото, в което бе израснала се навъртаха изключително много наркотрафиканти, с които момичетата като нея не искаха да имат нищо общо. Някои от мъжете обичаха да си играят с жени и да ги продават, за да изкарат допълнителни пари.

Семейството на Мари се занимаваше със стопанска дейност и нейното ежедневие включваше часове из полето. Нямаше много време за приятели, но бе една от малкото съвестни деца, които ходеха всеки ден на училище и се стараеха да постигнат нещо в живота си.

Майка ѝ упорито се бореше срещу трафика на хора и постоянно предупреждаваше дъщеря си да внимава с хората от селото. Разказвала ѝ бе какви ли не факти и истории по тази тема. Не, за да я уплаши, а за да я предпази от бедите.

От друга страна, не беше тайна за никого, че баща ѝ е имал вземане-даване с мафията през ранните си години в университета. Това му минало го преследваше непрекъснато и за всичко – за пари, за заеми, за земи, предложения за работа в различни „бизнес“ предприятия... Но, тъй като той все отказваше да даде от хилядите евра, които притежаваше, трафикантите един ден се почувстваха задължени да ги поискат насилствено. Отвличането на Мариета беше като детска игра за тях – причакват я след училище, взимат я от тъмната уличка и я затварят някъде далеч от дома ѝ. В началото всичко бе за откуп, който баща ѝ не даваше по наредба на полицията – планували акция... После започнаха и сексуалните посегателства. Оказа се, че е „добър материал“ и биха спечелили повече пари, ако я продадат. Така, за една седмица младото момиче пропътува, завързано, гладно, пребито и унижено, през няколко държави, за да стигне до Китай. Не знаеше поласкана ли да се чувства или погнусена от факта, че я продадоха за милиони.

Запозна се с Александър, намиращ се на една от най-високопоставените позиции в йерархията на руската мафия, който я хареса заради упоритостта ѝ и това, че не си позволяваше да пролее и една сълза за случващото се. Той беше и човекът, който я изпрати окончателно в Русия.

„Там ще се чувстваш по-добре“, думите му бучаха в главата ѝ; никога нямаше да забрави самодоволната му усмивка. Пазеше я за известно време. Точно да се почувства благодарна и на него му стана скучно. Реши, че му е далеч по-приятно да я изнасилва, отколкото да ѝ се наслаждава на красотата. Красота, която не след дълго изчезна, заедно с детския блясък в очите ѝ...

Падна по колене на земята и затвори очи. Болката в рамото отдавна не я усещаше, защото по тялото си имаше още поне пет рани от огнестрелното оръжие, чиито патрони, слава Богу, вече бяха свършили.

Докосна корема си с ръка и сведе глава, за да го погледне. Губеше прекалено много кръв от там – нямаше шанс да оцелее и усещаше как след минути щеше да види „светлината в края на тунела“. Цялата се тресеше. Заради ужасяващата болка я беше страх да легне по гръб и да се отпусне.

Последното, което чу, бяха женските писъци, отекващи из помещението.

Последното, което видя, бе старият и прашен православен кръст, закачен над входната врата.

Една сълза се спусна бавно по лявата ѝ буза. Явно тя нямаше да е част от процента* оцелели робини...

* според ООН само един на всеки 100 души се спасява или е спасен от трафик на хора