Сянка
Седя на пейката в училищния двор. Слънчево е, топло е... дори прекалено топло за януари... Сякаш тази година пролетта е решила да измести зимата... откраднала е трите месеца, които й се полагат...
И въпреки хубавото време и приветливата песен на птичките, в моята душа цари мрак... Тъмен и студен... празен...
Изведнъж се сепвам. Чувствам,че някой ме наблюдава! Обръщам се. Но там няма никого. Само онази черна сянка... Грозна, крива, безформена, страшна! От колко време вече ме преследва и не иска да ме остави на мира! Появява се, когато най-малко я очаквам, кара стомаха ми да се свие на топка и отново изчезва... Ето и сега... Нежелана, нечакана, неповикана... Стои зад гърба ми и ме дебне...
- Какво искаш? Махни се! Разваляш ми хубавото настроение!
А тя нищо не отговаря. Наблюдава ме с двете празни и бездушни дупки, служещи й за очи и само чака да се усмихна,за да открадне радостта ми, душата ми...
Посягам да я ударя, но ръката ми минава през нея като през облак сивкав дим... Няма усещане, само празнина и лек белег на отвращение...
Какво да правя? Вече няколко месеца грозният, урудлив образ на тази черна сянка трови живота ми... И тогава осъзнах!
- Ела, сянко, да се поразходим!
Тя тръгна послушно след мен. Разбрах, че всъщност не е страшна, не е опасна, тя просто е част от мен! Създание на собствената ми душа, рожба на страховете, приютили се в съзнанието ми ...
Два дни още сянката ми беше неизменен спътник. Започна да ми харесва компанията й, дори й споделих някои от терзанията на егоистичното си същество... Беше по-примамлив слушател от самотата... и дори от време на време кимаше добродушно,за да ме окуражи...
Но и тя си отиде. Щом видя, че свиквам с нея и дори, че започвам да изпитвам нужда от нея... просто ме изостави! Като всички хора преди нея, към които си бях позволила да се привържа...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дона Драгова Все права защищены
