Сянка
Седя на пейката в училищния двор. Слънчево е, топло е... дори прекалено топло за януари... Сякаш тази година пролетта е решила да измести зимата... откраднала е трите месеца, които й се полагат...
И въпреки хубавото време и приветливата песен на птичките, в моята душа цари мрак... Тъмен и студен... празен...
Изведнъж се сепвам. Чувствам,че някой ме наблюдава! Обръщам се. Но там няма никого. Само онази черна сянка... Грозна, крива, безформена, страшна! От колко време вече ме преследва и не иска да ме остави на мира! Появява се, когато най-малко я очаквам, кара стомаха ми да се свие на топка и отново изчезва... Ето и сега... Нежелана, нечакана, неповикана... Стои зад гърба ми и ме дебне...
- Какво искаш? Махни се! Разваляш ми хубавото настроение!
А тя нищо не отговаря. Наблюдава ме с двете празни и бездушни дупки, служещи й за очи и само чака да се усмихна,за да открадне радостта ми, душата ми...
Посягам да я ударя, но ръката ми минава през нея като през облак сивкав дим... Няма усещане, само празнина и лек белег на отвращение...
Какво да правя? Вече няколко месеца грозният, урудлив образ на тази черна сянка трови живота ми... И тогава осъзнах!
- Ела, сянко, да се поразходим!
Тя тръгна послушно след мен. Разбрах, че всъщност не е страшна, не е опасна, тя просто е част от мен! Създание на собствената ми душа, рожба на страховете, приютили се в съзнанието ми ...
Два дни още сянката ми беше неизменен спътник. Започна да ми харесва компанията й, дори й споделих някои от терзанията на егоистичното си същество... Беше по-примамлив слушател от самотата... и дори от време на време кимаше добродушно,за да ме окуражи...
Но и тя си отиде. Щом видя, че свиквам с нея и дори, че започвам да изпитвам нужда от нея... просто ме изостави! Като всички хора преди нея, към които си бях позволила да се привържа...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дона Драгова Всички права запазени
