8 авг. 2009 г., 11:56

Събевата къща 

  Проза » Рассказы
720 0 2
3 мин за четене

Прогнозите бяха за четиридесетградусови температури. И утрото показваше,че този път, синоптиците не бяха сбъркали. Свежото настроение, с което тръгна на път, започна да се топи. Жълтата рокля, която си купи специално за случая, заприлепва по тялото й. Беше тръгнала рано, за да избегне горещините, но повече, защото нямаше търпение да разбере истината. успешно отпъждаше мислите, че някой си прави груба шега с нея или че е жертва на скрита камера, но тогава ставаше още по-необяснимо. 
Получи съобщението преди седмица:
„Моля, явете се в кантора еди коя си, с адрес еди кой си, за да получите акт за собственост за имот, находящ се еди къде си!”
Отиде, посрещна я вежлив адвокат, с мазна усмивка, тип "сто лева". Докато траеше процедурата по оформянето на документите, все очакваше,че ей сега ще й поиска непосилна сума. Беше се зарекла,че няма да се поддаде на уловката и ще го разобличи. Но уловка нямаше. Скоро държеше в ръце документ, който я правеше собственик на стара къща с гредоред и 700 квадрата двор в село Николаево. Не беше чувала за това село. Сърцето й искаше да се зарадва, но разумът не позволяваше. Откъде се взе този имот, кой й го даряваше и защо? Адвокатът не отговори на тези въпроси. Дарителят е анонимен.

Имаше нещо тук, никой не подарява къща просто така. Прибра се и зачака телефонно обаждане, мейл, анонимна бележка. Ами, ако някой започне да я изнудва или я обвини в кражба или... Не знаеше откъде да чака опасността, но нямаше какво друго да прави, освен да чака. Никога не бе имала нещо свое. Живееше под наем и цял живот си фантазираше несъществуващи домове. Понякога, това бяха селски къщи, друг път - луксозни вили. В различни моменти имаше нужда от различен уют. Понякога той имаше дъх на разкош и великолепие, друг път - на любов и огнище. Може би затова си избра такава професия. Помагаше на хората да си обзаведат домовете. Мечтаеше заедно с тях, понякога им натрапваше идеите си. А те, незнайно защо, се отказваха от своите концепции и приемаха да живеят в нейния измислен свят. Когато всичко бе готово, тя въздъхваше самодоволно и тръгваше да търси следващия клиент. Но никога не бе имала свое нещо, до този момент.
Когато добре обработи всички детайли от събитието, реши, че ще разбере какво се случва, ако посети село Николаево. Така се намери във влака. Обичаше да пътува. В началото си мислеше да вземе някой със себе си, но после се отказа. Искаше да се наслади на пътуването. Затова си купи дълга, жълта рокля и шапка с голяма периферия и потегли, озарена от приключенски дух.
Когато пристигна в селото, бе леко разочарована. Нарисуваният в съзнанието й свят започна, да се руши още на гарата, ако можеше, да се нарече така изкорубената сграда, скрита в храсталаци. Прахолякът и пладнешкото слънце не пречеха да дечурлята да тичат наоколо. Кучетата мързеливо се излежаваха под сенките на черниците. Освен нея, на гарата слезе и една баба с непосилни за крехкото й тяло торби. Докато се канеше да й помогне, момче с колело отнесе товара на бабата в посока, която не й се чинеше да е към центъра на селото. Задачата й бе да открие кметството. Лесно го откри - единствената къща с решетки на прозорците. Друго май не я отличаваше от архитектурния стил наоколо. Няколко лехи с цветя и паметник на Митко Палаузов оформяха площада на това изоставено от Бога място. Нито един човек, нито една кола, нито едно кафене, където да отдъхне. Нямаше я и дежурната за всяко село чешма на мегдана. Мина под табелата „Кметство” и се отдаде на хладината от каменните стени. Кметът я очакваше, не всеки ден се продавах къщи в това село.
-Къщата е стара, госпожо Рудова. Нуждае се от ремонт. Но мястото е много красиво, ще ви хареса. - като че ли се извиняваше.
– Тук хората са добри, отзивчиви. Не вземат скъпо, ще Ви помогнат и за стотинки, беден народ. – кметът направи някакъв жест, който трябваше да покаже, колко е съпричастен към съдбата на селянина.
– Ще Ви заведа да я видите, но първо кафе да ви предложа?
Тя не видя наоколо секретарка, чудеше се кой ще направи кафето.
- Само вода, ако може!
- Може, разбира се. – почти се затича към съседната стая, чу звън на чаши, шум на течаща вода. Появи се с изпотена, примамлива, водна чаша.
- От чешмата е, магазинерката затваря на обяд.
Пое чашата . Първото нещо, което хареса, откакто бе тук. Живителната течност напълни тялото й със сила. Имаше особен вкус, различен от софийската вода, вкус на село, който беше забравила.

© Зорница Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??