Лежеше, като вкочанена. Не помръдваше. Връщаше картини от нощта и търсеше сред гостите си очи, които да приличат на онези, другите. После мина на познати в града – колеги, съседи. Изпитваше усещането, че е виждала тези очи. Не можеше да си обясни защо не се обезпокои снощи. Сигурно наистина много е пила. След кокетните, зелени коктейлчета, на които беше свикнала в града, това вино си бе свършило работата. Паниката, с която се събуди, постепенно се уталожи, заедно с навлизането на слънчевите лъчи. Стана. През деня се сещаше за очите, но през следващите все по-рядко. Няколко дни обхождаше къщата, измисляше си къде, какво и как да се промени. Откри, че има голяма, студена изба. Първо мислеше да я превърне в ателие, но се сети, че картините ù ще са много мрачни, заради малкото светлина. Ще си остане изба. Оборът, обаче, беше мястото за ателие. Прозорците му гледаха към далечната планина, до която очите стигаха по безкрайна поляна. Комшиите помогнаха. Три дни чистиха двора, за да се открият ...