Лежеше, като вкочанена. Не помръдваше. Връщаше картини от нощта и търсеше сред гостите си очи, които да приличат на онези, другите. После мина на познати в града – колеги, съседи. Изпитваше усещането, че е виждала тези очи. Не можеше да си обясни защо не се обезпокои снощи. Сигурно наистина много е пила. След кокетните, зелени коктейлчета, на които беше свикнала в града, това вино си бе свършило работата. Паниката, с която се събуди, постепенно се уталожи, заедно с навлизането на слънчевите лъчи. Стана. През деня се сещаше за очите, но през следващите все по-рядко. Няколко дни обхождаше къщата, измисляше си къде, какво и как да се промени. Откри, че има голяма, студена изба. Първо мислеше да я превърне в ателие, но се сети, че картините ù ще са много мрачни, заради малкото светлина. Ще си остане изба. Оборът, обаче, беше мястото за ателие. Прозорците му гледаха към далечната планина, до която очите стигаха по безкрайна поляна. Комшиите помогнаха. Три дни чистиха двора, за да се открият овошките. После събра презрелите кайсии и сливи и ги раздаде на бабите. Сутрин си купуваше мляко от дядо Дашо. Първата сутрин ù го подари, но после тя настоя да си го плаща. Обади се, за да си продължи отпуска. Радваше се, че не взе лаптопа. Общуването с птичките ù бе достатъчно. Не така стоеше въпросът с мишките, няколко нощи спа навън, докато добрият кмет я убеди, че вече няма да влизат под чаршафа ù. Няколко пъти я изплашиха и по-загадъчни неща от мишките. Веднъж под стълбите измете фасове. Когато чистеха изсъхналите клони, в буетака намериха часовник. Не беше ръждив, значи е от скоро там. Опитваше се да не отдава голямо значение на тези факти. Направи се, че не забелязва и стъпките от вътрешната страна на оградата, нито следите от гуми от външната, след една дъждовна нощ. Но всички тези малки нещица се натрупаха, за да я подготвят за големия бум. Една нощ новите пердета, които беше си купила от селския магазин, се разклатиха твърде силно, за което обвини лекия повей. Още не беше заспала, сетивата ù бяха в оная мъглявина, която е на прага между реалност и сън. Отвори очи, точно когато на прозореца се появи някой. Въздухът ù секна за миг. Опита да извика, нямаше глас. Голяма глава, забучена върху безформени рамене, ръка, която приличаше на отрязан клон. Сбръчкано лице, по което сенките правеха трапища, гъсти вежди, надвиснали над очи...Ръцете й се покриха със страх. Пръстите й станаха мъртви. Една изгубена усмивка се мъчеше, да привлече вниманието й.Отърси сънищата от черните си коси. Паднаха в краката й. И зверовете не смееха да я доближaт Беше време да е сама. Когато погледна в очите, те отвяха страха и той отстъпи на доверието. Бяха същите очи, които зърна първата нощ.След миг всичко свърши. Онзи, развя отново пердето и пак се скри. Елена остана неподвижна, празна, без мисли.
Жадна съм, много жадна. Няма вода, искам да пия. Планината е суха. Жадна съм, много жадна. Ще пия сълзите си. Непоносима е тази празнота. Непоносима е напуканата, сбръчкана, остаряла душа. Искам да пия.Искам да тръгна след очите си. Не знаеше, от къде идват тези мисли. Пусна ги да вървят, като чужди течаха. Тръгна след очите си. 
Не се крий, не спирай потока на мечтите си. Не позволявай на Егото да победи детето у теб .Не вий от болка в килера на душата си! Остави се на желанията. Те са Бога. Бог ти говори чрез желанията ти. Вземи цветето, което е в краката ти, не го мачкай. Света, това си ти. Вселената, това си ти. Бог, това си ти.Не стана, не потърси помощ, не затвори прозореца. Част от нея искаше да се върне непознантия. Другата част крещеше, че иска да е сама. Свикнала, беше, да е сама. Винаги беше така. Няколко пъти й се струваше, че не иска. А, после разбираше, че самотата е свобода. Първия път я удари, когато бяха гаджета. После дойде при нея и я помоли да се откажа от него. Каза, че ще я наранява цял живот, че е лош човек и ....Тогава реши, да се ожени за него. После дойде другия, пиеше до безпаметност. Това беше единственото, което правеше. Абсолютна безтегловност. Абсолютно отричане на себе си. Пак реши, че е влюбена. Третия беше най-тежък случай. Вечният депресант плачеше като дете, което иска да бъде погалено. Мислеше, че света е свършил за него, а всъщност, търсеше някой да му каже, че не е .Реши, че ще му го каже.
Три пъти се лъга, че обича. А то било е, само желание да е полезна. И на тримата не успях да е полезна. Любов. Смешно оправдание на собствения си егоизъм. Искаше, да е полезна и нарече това любов. Три пъти, а уж хората се учели от грешките си. То май, повечето любови са такива. Има ли изобщо любов? Има, но тя е за Боговете.
Последния път беше най-смешно и най-лесно мина. Толкова лесно, че чак я беше срам от себе си. Сънува един сън. Сънищата винаги са показателни. Този й отвори очите. Или по-скоро те бяха отворени, затова дойде този сън. Дойде в дома й, каза, че е убил човек, идва да се сбогува и отива да се предаде. Беше изцапан с кръв, обувките, якето.Беше жалък, изтощен. Помисли си,че трябва да му даде вода. Не му даде. Водата помагала за силата. Не се сбогуваха, направо си тръгна. Беше я страх от кървавите му ръце. Тогава, някой каза, че той няма да се предаде, а ще се самоубие. Тръгна да го търси. В асансьора имаше петна от кръв, на улицата също. Вървеше по тях, беше я страх, че ще открия трупа му. Искаше, да го намеря жив, но знаеше, че е късно. Не го откри. Казах си, че ще се престоря, че нищо не знае. Чувстваше вина за това, че го остави да се самоубие, но си каза, че никой няма да разбере. Ще скрие срама си. Това беше сън. След него, реши, да е сама до края на дните си. И така стана. младоста преваля бързо и тя остана скрита в трудната за преглъщане свобода.
Защо си спомни това? Някаква нотка на жажда за близост се беше появила. Нямаше я от години. Мисляше, че никога няма да се върне отново. А, само беше, забравила за нея. И сега това същество! Дали, то беше причината или се появи заради нея.