Дори когато умирам, аз пак те сънувам.
Миризмата на пушек изпълва съзнанието ми. Студено е и духа онзи вятър, който вкочанява дори и мислите на човек. Да се загърна? Не би имало смисъл, тъй като вятърът отдавна притъпи сетивата ми.
Децата прескачат огъня за здраве. Всичко е на забавен кадър, а зад гърба ми се чуват гайда и тъпан. Ритъмът е бавен и обезпокояващ. Отивам да една от масите, на които бабите от селото са сложили домашна баница, някакви мекици и луканка. Има бутилки от фанта, които са пълни с домашно вино. Кръвта ми отдавна се е отдръпнала от мозъка и аз не мисля. Мога само да искам. Взимам дървена чаша (навярно от преди сто години) и сипвам до ръба. Отпивам бавно. Кой ли е направил чашата и къде ли лежи в момента? Отпивам пак. Течността се разлива в стомаха ми и ме сгрява. Кукерите ме гледат. Идват при мен и ме дърпат да отида на хорото им. Хващам се за една възрастна и прегърбена жена, която е цялата в черно. Чановете дрънчат... дрънчат... дрънчат... Хорото свършва. "Ела, б ...