Дори когато умирам, аз пак те сънувам.
Миризмата на пушек изпълва съзнанието ми. Студено е и духа онзи вятър, който вкочанява дори и мислите на човек. Да се загърна? Не би имало смисъл, тъй като вятърът отдавна притъпи сетивата ми.
Децата прескачат огъня за здраве. Всичко е на забавен кадър, а зад гърба ми се чуват гайда и тъпан. Ритъмът е бавен и обезпокояващ. Отивам да една от масите, на които бабите от селото са сложили домашна баница, някакви мекици и луканка. Има бутилки от фанта, които са пълни с домашно вино. Кръвта ми отдавна се е отдръпнала от мозъка и аз не мисля. Мога само да искам. Взимам дървена чаша (навярно от преди сто години) и сипвам до ръба. Отпивам бавно. Кой ли е направил чашата и къде ли лежи в момента? Отпивам пак. Течността се разлива в стомаха ми и ме сгрява. Кукерите ме гледат. Идват при мен и ме дърпат да отида на хорото им. Хващам се за една възрастна и прегърбена жена, която е цялата в черно. Чановете дрънчат... дрънчат... дрънчат... Хорото свършва. "Ела, бабо, да ти дам малко от мекиците." - ми казва жената. "Ела да хапнеш едно парче луканка и за мене. Ей на. Аз нямам зъби, мойто дете. Изяж едно парче и за мене." Нищо не казвам. Пак взимам чашата в ръка. Отнякъде се появява куче с три крака. Месата му капят. Прокажено е. Кукерите го хващат и го теглят към огъня. Ще го горят... Танцуват върху костите му, за да изгонят болестите.
"Чашата я направи мъжът ми! Преди сто години беше. Когато тука имаше още много хора и когато слънчицето стигаше до моята врата. Сега не стига бабо. Виждам го. Нещо става със света!" - не спира да говори жената. А аз си мисля за тебе и за последния път, когато се напихме в центъра. Колко се смяхме, докато вървяхме към вас. Пихме ябълков и крушов сайдер. На сутринта правихме секс и аз си тръгнах. Остави ме пред ритуалния дом. Сам. На прибиране една жена (пак цялата в черно) носеше Библията и всеки път щом ме погледнеше, се кръстеше. Истината ти казвам. Дали не ме е виждала като някой страшен и грешен кукер? Аз искам също да прогоня болестите и лошите неща.
Децата продължават да викат. Възбудени са от пламъците, които облизват малките им личица. Вечерта ще заспят и ще сънуват огън. Огънят говори. И той разказва за своите страхове. Въздухът го разгаря, но и той ще го убие.
"Не искаш ли от луканката, мойто дете? Ела, ще ти отрежа от баницата. Виж какъв си голям. Бива ли да не хапнеш?" - и ми подава парчето с костеливата си ръка, която е деформирана от артрита. Не искам да ям. Не ù казвам нищо обаче. Днес е една седмица, от както нищо не съм слагал в устата си, освен цигари и бира. Стомахът ми се е свил, като таралеж. Точно така и го чувствам. "Налей ми още малко от виното, бабо." - казвам, а гласът ми е като на изтерзан котарак. Отива си. Започна да пада. Накрая остана само досадният хрип, от който хората си мислят, че ми е зле или ей сега ще повърна. Защо тая жена се захвана с мен? Сигурно й изглеждам тъжен. Кани ме пак на хорото да танцуваме. Кукерите ми се смеят, защото едвам седя на краката си. Мигвам с очи и пак сме заедно... На път. С останалите. Те се смеят на някаква си, тяхна шега, а ти си сгушена в мен. Поглеждаш ме още един път и заспиваш.
Мигване с очи и усещам, че някой ме носи на ръце. Хората викат. "Направете път! Момчето припадна! Направете път!" Слагат ме до кладата, на която изгориха кучето. Да съм на топло.
Някой налива още вино в устата ми. Този път го повръщам и си мисля "Дори когато умирам, аз пак те сънувам" Кукерите продължават да танцуват. Звукът от чановете изгаря ушите ми. Вече не ги различавам. Всичките са еднакви. И винаги танцуват на забавен кадър.
Искаше ми се тогава да ти напиша писмо. На ръка. Както правех преди. Когато още можеше да се пише на хартия. Искаше ми се вътре да сложа и пръстена от лявата си ръка и да ти го дам. Да си го носиш за късмет, защото го заслужаваш. Вместо това имам кукери и мъртви мечти. Трябваше да си ида тогава.
Иска се прошка. На този ден е така. По това ще познаеш, че ще има кукери. Танцуват, за да прогонят лошотиите на света. "Прости ми." Изричам го истински. "Прости ми, за дето не ти написах писмото, което никога няма да прочетеш." На хартия... "Прости ми!" е последното нещо, което изкрещявам с пълно гърло, положен като жертвен агнец до кладата. Сред танцуващите кукери и беззъби старци. "Прости ми!"
На Р. завинаги
© Атанас Атанасов Всички права запазени